Прокобата на Господаря Гад [bg]

Поклати глава и се подпря да седне. Наоколо нямаше следи от мълнията. Замаяно долавяше, че нещо се е променило, но беше объркан и не го налучкваше.

Надигна се мъчително и почти веднага откри Атиаран просната на склона двайсетина крачки по-нататък. Още не можеше да се опомни, но се промъкна предпазливо към нея, като внимаваше да не загуби равновесие. Тя лежеше по гръб и не личеше да е пострадала. Впи поглед в него, когато я доближи. Щом Томас спря пред нея, тя попита слисано:

— Какво направи?

Гласът й накара Томас да се съсредоточи и той промърмори, без да заеква:

— Аз ли? Ами… нищо.

Атиаран се изправи бавно и се взря в него сериозно и настойчиво.

— Някой ни се притече на помощ. Погледни, бурята отшумява. И вятърът е друг — сега духа както очаквах. Грейвин Трендор вече не ни застрашава. Възхвалявай Земята, Невернико, ако ти не си го направил.

— Не съм, разбира се — изсумтя Томас. — Не съм повелител на времето.

Не говореше грубо. Още бе смутен, че не разбра сам за оттеглянето на бурята.

Атиаран казваше самата истина. Вятърът се беше обърнал и бе станал по-умерен. Вече нямаше порой, а обикновен, равномерен пролетен дъжд.

Томас пак тръсна глава. Неспособността му да проумее случилото се го озадачаваше. Атиаран го подкани кротко:

— Ще тръгваме ли?

Този път долови неволна почит. Тя явно вярваше, че е повлиял някак на бурята.

— Ами да… — смънка той и тръгна след нея.

До края на този ден вървяха под чистия дъждец. Умът на Томас си оставаше все така вцепенен, единствените усещания, които стигаха до него, бяха влагата и студът. Времето се точеше в неспирното вървене и зъзнене. До вечерта обаче се беше възстановил достатъчно, за да се зарадва, че Атиаран е намерила друг Подслон. Докато дрехите му съхнеха близо до гърнето с грейвлинг, той провери внимателно дали няма някакви наранявания по тялото си. Още бе стъписан от онова, което го сполетя. Не можеше да се отърве от подозрението, че незнайната сила, която възпря бурята, беше променила и него.

Следващото утро настъпи ясно и хубаво и той и Атиаран тръгнаха от Подслона още с пролетната зора. След вчерашните премеждия Томас попиваше с всяко сетиво ободряващата чистота на въздуха, искрящата роса по тревата, лъскавата зеленина на храстите и наситения цвят на скъпоценните плодове. Земята проникваше в душата му така, че той за пръв път забеляза истински красотата й. И откриваше, че има остър усет за нейната жизненост. Струваше му се, че дори вижда как пролетта съзрява в дърветата, тревата и цветята и чува радостната възбуда на чуруликащите птици, надушва свежестта в напъпилите цветове и чистотата на въздуха.