Синовете на Спарта [bg]

— Оронт, Тисаферн злоупотреби с доверието, оказано му от брат ми цар Артаксеркс. Каквито и да са решенията им, трябва да имам злато, за да платя на хората си. По-голямо безчестие ще е да разпусна войска от наемници, които да разнесат вестта, че Персия не може да си плаща дълговете! Не. Трябват ми… — той спря, за да пресметне, — още деветдесет хиляди стрелци за онова, което съм наумил. Дори два пъти повече, ако мога да ги намеря. Подобна сума ще ми даде възможност и достатъчно време да се обърна към брат си и да се погрижа въпросът да бъде решен. Разбираш ли ме?

Персиецът премисли предишното си решение да се поклони и се дръпна от масата, за да се просне в краката на Кир. Арией го гледаше леко развеселено.

— Съжалявам, господарю, не съобразих. Сега те разбирам и ти служа.

— За което съм ти благодарен — иронично отвърна Кир, който си даваше сметка, че гърците следят сцената. — Клеарх? Ще ми трябва официална гвардия. Не мога да вляза сам в лихварска къща във Византион. Но като се има предвид гърбът ти, не мога да…

— Гърбът ми ще заздравее, докато яздя, принце — отвърна Клеарх. — Не бих пропуснал подобно пътуване.

— Добре. Избери дузина от хората си. Парвиз! Ти също. Тичай в конюшните и се погрижи конете да са готови. Ако е било пратено съобщение, трябва да го изпреварим, в противен случай губим всичко.

— Господарю? Мога ли да дойда с теб? — попита Оронт с приглушен глас.

Кир погледна надолу и поклати глава.

— Не. Ще взема Арией. А ти подготви хората си да са готови за тръгване веднага щом се върна.

Лицето на Арией грейна от решението на принца. Той хвърли на Оронт съжалителен поглед, който Кир забеляза.

Не каза нищо, но в този момент му беше дошло до гуша от собствените му офицери. Някои тях бяха загрижени повече за дребнавите си вражди, отколкото за службата си при него.