Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Дошъл съм тук, за да изпълня заръката на Господарите и да се преборя със своето проклятие — рече войнът.

— Нямаш проблем, синко. — Златният човек се огледа, взе една колба, пълна със синя течност и му я подаде. — Вземи това. Като го изпиеш, ще се излекуваш от проклятието си.

— А ти, хлапе? Теб какво те терзае? — обърна се към момчето.

— Аз искам да се прибера у дома — отвърна Спас.

— Готово — махна с ръка златният човек, взе друга колба, пълна с бяла течност и му я подаде. — Вземи. Като я изпиеш, ще се върнеш у дома.

Момчето отвори тапата на колбата. Мъжът също беше отворил своята и се двоумеше дали да изпие съдържанието й. Спас поднесе стъкленицата към носа си, помириса я и се намръщи — от нея се носеше отвратителна воня.

— Какво има вътре? — обърна се към златния човек.

— Вълшебни съставки — отговори му той. — Просто я изпий и всичко ще е наред.

— Глупости — ядоса се хлапето на безсмисления отговор. — Стига си ни будалкал. Тези колби не могат да ни решат проблемите. Най-много да ни отровиш с гадостите, дето си сложил вътре.

— Така ли мислиш? — Спас имаше усещането, че златният човек им се подиграва.

— Защо ни баламосваш? — отвърна на въпроса му с въпрос.

— Защо ли? — разсмя се той. — Защото сестра ми ви гласува огромно доверие и ви даде най-скъпото си — своя цвят. Тя ме помоли за същото. Но не бях сигурен, че е правилно. Не е лесно да се даде нещо, което е толкова ценно. Но вие си го заслужихте. — Човекът откъсна един огнен косъм от косата си. Духна го от дланта си и той полетя във въздуха. Няколко пъти се завъртя, а после медальонът го привлече към себе си и в мига, в който го докосна, се пръсна в заря от златисти искрици, които бяха погълнати от спираловидния кристал.

Изведнъж отвън долетя див, животински рев.

Последва го женски писък.

— Започна се — изрече златният човек. — Сфинксът е тук. Мит е тук.