Дългият път към дома [bg]

— Трябва да ми опишете картините още по-подробно — каза Гамаш.

Вече бяха в градината на Клара, където отидоха да си допият кафето, тъй като имаха нужда от свеж въздух и цветове след изискано потискащата атмосфера в ателието на Питър.

Времето все така вещаеше дъжд, но още не бе заваляло.

— Първо ми направиха впечатление моравите, розовите и оранжевите петна, набутани едно до друго в картината, която беше закачена над бюрото на Бийн — обясни Мирна.

— А онази до прозореца? — попита Клара. — Изглеждаше така, сякаш някой бе плиснал кофи с бои върху стената и струйките някак бяха придобили форма.

— Също и планините в картината зад вратата — добави Мирна. — Усмивките.

— Удивително! — усмихна се Клара.

Художничката си взе pain au chocolat и когато си отчупи парченце, в средата се показа ядро от тъмен течен шоколад, а по масата се поръсиха хрупкави люспички.

— Не искам да се заблуждаваш, че са нещо велико — обърна се Клара към Гамаш, който бе намазал ягодово сладко върху кроасан и посягаше към портокаловия конфитюр.

— Да не излезе, че започваме да мислим за тях като за шедьоври, понеже сме разбрали, че не ги е нарисувало някакво си хлапе.

— Пак са си пълно лайно — съгласи се Мирна. — Но щастливо merde.

— Питър ги е нарисувал — поклати глава Клара. Невероятно беше. И все пак вярно.

Обадила се бе на Мариана, сестрата на Питър, и бе улучила момент, в който Бийн си беше у дома. Попитала бе детето кой е нарисувал картините, а изненаданият отговор на Бийн бе дошъл веднага. Нима леля Клара не знаеше?

— Чичо Питър.

— Той ли ти ги подари?

— Да. Някои ми изпрати по пощата. Преди няколко месеца получихме нещо като тръба, в която имаше още.

В този момент Клара бе поискала отново да разговаря с Мариана и бе помолила всички картини да й бъдат изпратени по куриер до Трите бора.

— Ще ги пусна още тази сутрин. Съжалявам, мислех си, че знаеш, че той ги е нарисувал. Не са особено добри, нали? — казала бе Мариана със зле прикрито задоволство. — Показа ми няколко, когато дойде на гости у нас. Сякаш очакваше да му кажа нещо за тях. Не знаех какво да кажа, затова си замълчах.

Клара седеше в градината и си мислеше: „Горкият Питър!“. Толкова бе свикнал да получава аплодисменти за всяко нещо, което направеше. Свикнал бе да успява още от първия опит. Колко ли странно бе чувството човек изведнъж да осъзнае, че пече не е толкова добър в нещо, за което преди време са го възхвалявали? Като велик играч на голф, който променя замаха си, за да го направи още по-добър, но в краткосрочен план стани по-зле.

Понякога единственият път към върха минава през някоя долина. Единственият начин да се движиш напред е да направиш стъпка назад. Изглежда, точно това бе направил и Питър. Загърбил бе всичко, което знаеше, и бе започнал отначало. На петдесет и няколко години.