![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Мястото за среща, което Фьодоров бе определил на Степан Яковлевич Крамер, бе един запуснат гараж в южните покрайнини на Москва, вмирисан на масло и бензин. Както обясни Фьодоров, бил на някакъв негов приятел. Тук Фьодоров оправял колите. Четирите месеца в затвора не бяха охладили ентусиазма му.
Фьодоров изпълзя изпод едно смачкано жигули, вдигнато на крик. Целият беше намазан с грес.
— Мислех, че няма да дойдеш. Такова възпитано момче като тебе.
— Хайде, стига — запротестира Степан.
— Казах, че съм ти задължен. Е, трябваше да ми се отблагодарят за някои отдавнашни услуги. Това, което съм приготвил за теб, струва хиляди на черния пазар, но само в случай че успееш да го намериш, което за теб е невъзможно. И тъй като нямам намерение да скромнича, ще ти кажа, че ми е коствало не една и две нощи под тоя проклет крик.
Влезе в работилницата на гаража и се върна с един изпокъсан кашон. На пръв поглед на Степан му се стори, че е пълен с боклуци — парчета жици и железа. Като се вгледа по-внимателно, разбра какво е — онова, за което бе научил на покрива на затвора. Беше си представял тези неща по-различно. Кашонът бе пълен с парчета пластичен експлозив, пръчки динамит, химически моливи, два детонатора и взривни устройства.
— Господи! — възкликна Степан.
— Ще ти стигне за две бомби за коли и вероятно за три обикновени. Няма да можеш да сринеш със земята сградата на ЦК, нито пък нещо от този род, но затова пък ще успееш да привлечеш внимание колкото си искаш, повярвай ми. Хайде, действувай! — сияещ от гордост му каза Фьодоров и допълни: — Ползувай си ги със здраве. Приеми ги като реванш.
Степай не знаеше какво да каже. Беше страхотно, невероятно. Мисълта за арестуването на брат му го вбесяваше. Но сега, пред оръжията на тероризма, пред късовете пластичен експлозив, пред навитата жица, той стоеше безмълвен, скован от собствената си неувереност.
— Аз… аз не мога — промълви той.
— В знак на признателност — отвърна Фьодоров.
— Да, но аз не мога. Наистина… аз…
— Страх те е.
— Да, страх ме е — призна неохотно Степан.
— Няма да пуснат брат ти. Никога не са го правили. А дори и по някакво странно стечение на обстоятелствата да го направят, ти, приятелю, няма да можеш дори да го познаеш.
Степан кимна и огледа изцапаната с грес работилница. Ужасяваше се от мисълта, че някой може да го свари тук, искаше да се махне и все пак някак си не можеше да се откаже от този ценен, а сигурно и полезен подарък.
— Тук съм, приятелю. Знаеш къде да ме намериш. И ще успееш, приятелю. Ще успееш.
15
Бостън
Болката експлодира в милиони дребни парченца, милиони иглички, милиони искри. Стоун прокара спиртния тампон по дълбокия срез на дясната си буза и изгаси лампата на аптечката. Ярката светлина дразнеше очите му. Беше ранен по-лошо, отколкото мислеше. Лицето и ръцете му бяха нарязани на десетки места, отзад на тила също имаше болезнена подутина.
И все пак щеше да се оправи. Дори вече болката започваше да утихва. Отправи се бавно към стаята, строполи се на леглото и заразглежда плика на писмото, което му бе изпратил Сол Ансбах.
Пликът. Беше пъхнат под вратата на дома му и го очакваше, когато се прибра. Глас от оня свят.
Преди няколко минути, все още кървящ и задъхан, той телефонира на нюйоркската полиция и съобщи за убийството на Сол. След това затвори веднага, още преди да успеят да засекат обаждането. Нямаше смисъл да се забърква на този етап.
Сол, старият му приятел. Убит. Стоун прехапа устни.
Човекът, който бе предпочел мрачния свят на разузнаването пред безопасния, изискан, спокоен и подреден свят на фирменото право.
Който и да беше убил Сол навярно… навярно не бе искал той да се рови… Какво му беше казал по телефона? „Това е страшно сериозно нещо, Чарли“. И още: „Не вярвам на телефоните“. От кого се страхуваше? Изглеждаше съвсем безсмислено ЦРУ да убива собствените си хора, особено толкова важни като него. Или?
„Още колко ли време ще мине, преди да бъда въвлечен? — зачуди се Стоун. — Докога ли ще е безопасно за мен тук?“
Пъхна пръста си под капачето на плика и го отвори. Оттам измъкна една лъскава черно-бяла снимка, 8х10.
Двама души, мъж и жена със сериозни лица, седяха и разговаряха на една пейка. Хората край тях бързаха, бутаха се. Руснаци, Стоун ги позна по шапките, по обувките, по дрехите. Жената също беше рускиня. Хубава жена с фини черти. Лъскавата й черна коса бе прибрана в хлабав кок. Разпозна веднага човека, увлечен в разговора с нея. Все едно че беше сниман той. Това бе Алфред Стоун на среща с тази рускиня.