Чернооката блондинка [bg]

— Така ли? — Изведнъж се оказа, че няма нищо против да изгуби малко време.

— Счупена носна преграда — потупах се по носа.

— Тц-тц, сигурно е било болезнено. Как се случи?

— Футболно меле, докато бях в колежа, после нескопосан лекар, който отново ми счупи носа, и още по-лошо — опита се да го оправи.

— Мили боже — потръпна Хендрикс, — направо не искам да си представям.

Въпреки това си личеше, че иска да научи повече. Спомних си, че му се носи славата на хипохондрик. Защо светът на престъпността бълва толкова много истински откачалки?

— Нали знаете, че сестрата на Питърсън е убита? — попитах.

— Да, разбира се. Попаднала на двама главорези от юг, доколкото чух.

— Много добре сте информиран, господин Хендрикс. Във вестниците не пишеше откъде са убийците.

Той се ухили, все едно съм му направил огромен комплимент.

— О, аз непрекъснато се ослушвам — каза скромно. — Знаете как е. — Изтупа невидима прашинка от ръкава на костюма си. — Мислите ли, че тези господа южняци са били по следите и на брат ѝ? Вие също сте попадали на тях, нали? — отново изцъка той. — Или по-точно, те са попаднали на вас — тази синина на бузата ви говори много.

Той ме изгледа състрадателно. Човек като него познаваше болката — поне болката, която причиняваш на другите. После възприе делови тон.

— Както и да е, да се върнем на въпроса. Много ще съм признателен да поговоря с нашия приятел Нико, ако наистина е жив — нищо сериозно, само няколко дреболии, които трудно се намират тук, където законите са ненужно строги. Преди да умре, у него е имало нещо мое, което оттогава е изчезнало.

— Куфарче? — попитах.

Хендрикс ме измери с продължителен и внимателен поглед на блестящите си очи. След това се отпусна, облегна четвъртитото си лавандулово тяло на меката кожа на седалката.

— Да се поразходим с колата — предложи той и се обърна към мъжа отпред. — Седрик, направи една обиколка на парка, ако обичаш.

Очите на Седрик отново срещнаха моите в огледалото за обратно виждане. Този път ми се стори малко по-дружелюбен. Сигурно вече бе разбрал, че у мен няма нищо, срещу което да негодува. Откъсна колата от тротоара. Двигателят явно беше работил на празен ход през цялото време, но не бях чул никакъв звук. Британците ги бива да правят коли. Обърнах се назад и мярнах хлапето с плитката шапка, което се отдели от стената и неспокойно вдигна ръка, обаче нито Седрик, нито работодателят му забелязаха. Биячи като него се намират колкото щеш за шепа монети.

Безшумно се включихме в движението по „Кахуен­га“ и се отправихме на юг с четирийсет километ­ра в час. Необичайно бе да пътувам толкова тихо в такава голяма кола. Това го има само в сънищата. Хендрикс отвори орехово шкафче, вградено във вратата до него, извади някаква тубичка, развъртя капачето, изстиска около два сантиметра и половина ивичка гъсто бяла мазило и започна да го втрива в ръцете си. Уханието ми се стори познато. Стрелнах с поглед етикета: „Лосион за ръце «Момина сълза» на «Лангриш»“. Би могло да не бъде интересно съвпадение, само че повечето хора в този град, които не са на помощи за безработни, използват продуктите на „Лангриш“. Или поне на мен така ми се струваше — откакто познавах Клеър Кавендиш, надушвах проклетия ѝ парфюм навсякъде.