Екстази (Три розови рейв романа) [bg]

Слагам го на масата с лицето надолу. Забелязвам, че физиономията му придобива друго изражение. Явно изродът си мисли, че ще му го сложа отзад… сякаш това бе причината да го домъкна тук. Завързвам ръцете му с електрически жици за краката на масата, докато Саманта седи на краката му. После връзвам и тях.

Пускам електрическата резачка и Стърджис започва да пищи. Дочувам и други звуци. Чувам тропане по вратата. Това са ченгета и изглежда са доста.

— Задръж ги вън, по дяволите, задръж ги — крещи тя и се опитва с крака да нагласи резачката. Стърджис е вече съвсем извън себе си и се бори бясно да се отскубне. Този катинар и веригата няма да издържат дълго. Не мога да измисля нищо и тогава виждам огромния алуминиев улеи на вратата, но нямам щанга, за да я залостя. Напъхвам ръката си вътре, чак до рамото. Чувам, че някакъв шапкар нарежда нещо по високоговорителя, но не разбирам какво казва, в главата ми бумти само песента „Отровна стрела“. Защото тя разби шибаното ми сърце, защото знаеше още от самото начало как ще завърши всичко това.

Чувам и воя на резачката, а болката в ръката ми е непоносима. Вече никога няма да успея да си го върна на Лионси от Милуол, мисля си аз, сякаш това има някакво значение. Обръщам се и изкрещявам към Саманта:

— Довърши копелето, Сам! Хайде, момичето ми! Довърши го!

Звукът от резачката се променя, когато започва да разкъсва плътта на извратения му изрод, точно под рамото. Кръвта плисва и се разлива по пода. Сещам се каква кочина ще намери наоколо клетият, стар Бал. Никак няма да се зарадва. Странно е да си мислиш подобни неща, когато резачката е захапала вече костта на Стърджис. Саманта, седнала с резачката между краката си, отрязва ръката на квичащата жертва… Господи, тя изглежда точно така, сякаш се любим. Чувам още едно изпукване, но този път това е шибаната ми ръка и болката е толкова непоносима, че всяка секунда ще припадна. Усещам погледа й върху себе, докато падам, тя вика нещо, което не мога да чуя, но знам какво е, чета по устните й. Саманта е цялата в неговата кръв, всичко наоколо е потънало в кръв, но тя се усмихва, сякаш е някакво момиченце, което си играе в калта и устните й го казват — обичам те, аз също го казвам и припадам, и не ме интересува, защото, това е най-прекрасното усещане на света… ЩАСТИЕТО ВИНАГИ НИ СЕ ИЗПЛЪЗВА… но аз го намерих, защото я обичам, успях да го намеря…