Екстази (Три розови рейв романа) [bg]

Лондон, 1991

Бяха изминали три години. След три години той пристигаше, за да се види най-сетне с нея. През това време се бяха чували по телефона разбира се, но сега тя щеше да види Андреас на живо. Предишния път изчакаха цели пет години, за да прекарат един уикенд заедно. Един уикенд след Берлин, когато заклаха заедно детето на Емерих. В Германия тя бе напълно превъртяла от саркастичните му подигравки и изпадна в садистичен бяс. Беше готова да направи всичко за него. И го стори. Кръвта на детето, горчивото вино на причастието за тяхната извратена връзка.

Смешното бе, че тя дори си представяше как ще запазят детето. Щяха да живеят в Берлин — семейство сакати с бебе. Щеше да прекарва мързеливите летни месеци като всяка друга майка в зоологическата градина. Но той поиска бебето като жертвоприношение, като доказателство за предаността й към далото.

Когато уби детето, част от нея умря с него. Докато гледаше обезобразеното, безръко трупче, тя усети, че и нейният живот фактически е приключил. Чудеше се, дали някога е започвал. Опита се да си припомни моментите, в които е била истински щастлива. Те изглеждаха така незначително кратки сред ужасното море от мъки и изпитания. Не, щастието беше вече невъзможно. Съществуваше само път към по-нататъшно възмездие. Андреас не преставаше да повтаря, че човек трябва да надскочи личното, да разчупи егото си. Хората, които променят идеите си непрекъснато, не могат да са щастливи.

Саманта беше в шок и по-голямата част от следващите две години преживя в почти пълно вцепенение. Когато излезе от транса си, тя откри, че повече не е влюбена в Андреас. Освен това усещаше, че няма сили за повече любов. Щеше да види Андреас след три дълги години, а единственият човек, който не напускаше мислите и, бе Брус.

Вече бяха открили Стърджис. Той беше неин. Андреас, призна пред себе си тя хладнокръвно, не извикваше никакво чувство у нея. Всичко, което искаше, бе Стърджис. Той беше последният.

Онзи другият, в Уелс, се оказа лесен. Беше напълно незащитен. Срещнаха го в селската кръчма. Помисли си, че сигурно ще изпита страх, когато пролазва през онзи прозорец. Но не. След случилото се в Германия, не изпита нищо.

Андреас влезе и приближи към нея. Тя безпристрастно отбеляза, че косата му е оредяла, но лицето му е запазило младежката си свежест. Носеше очила с метални рамки.

— Саманта — целуна я той по бузата. Тя замръзна.

— Здрасти — отвърна тя.

— Защо си толкова мрачна? — усмихна се той.

— Не съм мрачна — каза тя, — а изморена. После без всякаква горчивина продължи — Знаеш ли, ти си ми отнел повече неща в живота, отколкото ония теназадринови престъпници. Но аз не те мразя за това. Така е трябвало да се случи. Така реагирах на нещата, въпрос на натура. Някой хора могат да забравят болката, но аз не съм от тях. Искам Стърджис. След него вече ще мога да заживея спокойно.