Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Тя донесе кифлички и мляко от сладкарницата, закусихме, а сетне сложи една престилка на Ана и захвана да бърше праха и да шета из къщата. Когато завърши с почистването, натопи няколко люлякови клонки във вазата, свали престилката си и седна на обичайното си място насреща ми.
Два въпроса се мотаеха в главата ми още от минутата, когато се събудих и дойдох на себе си, и все търсех подходящо време да ги задам.
— Слушай, любезна — рекох, — за тебе няма ли служебна работа и дежурство? Или си решила да играеш ролята на «добрата самарянка»? Тази роля е благородна, момичето ми, но за да я играеш, без да си счупиш главата, трябва да притежаваш или едно графство зад гърба си, или един петцифрен влог по банковата си сметка. Как мислиш, че ще завърши всичко това?
— Ох, защо се тревожите за моите работи! — въздъхна Юла. Тя помълча някое време. — Аз си взех годишната отпуска — каза тя — и мога да правя каквото си искам!
— Честна дума?
— Нима не ми вярвате, не заслужавам ли доверие, та трябва да ви давам честна дума?
— Добре! — рекох. — Дано да е така! Аз искам да ти вярвам, макар че на жените по принцип не трябва да се вярва кой знае колко!
Тя се изчерви, но не пророни нито дума.
— Сега имам друг въпрос, който засяга само мен: какво си приказвахте снощи с жена ми? Обади ли й, че съм болен?
— Разбира се!
— И какво й каза?
— Истината: че имате сърдечна криза. И че съществува опасност от инфаркт.
— Хм... Е, и какво?
— Каза да се държите и да стискате зъби. Тя щяла да дойде непременно след няколко дена. Сега прилагала някакъв нов препарат спрямо експерименталните си пшеници и не могла да се откъсне от блока си нито за час. Изпраща ви много поздрави.
— Благодаря! — рекох.
Духаше лек ветрец и пълнеше стаята със сладка миризма на люляк и жасмин.
— Какво ви стана? — наведе се Юла над мен. — Пак ли ви заболя?
— Не! — помъчих се да се усмихна. — Ами онова копито... Отново иска да стъпи на гърдите ми!
След нитроглицерина копитото се пръждоса по дяволите. Тогава попитах Юла дали знае онази някогашна песен за люляка. «Люляк бял...»
— Ах, да! — засмя се снизходително Юла. — Слушала съм я от майка си. Стара песен, сантиментална! — И като се облегна на креслото, придръпвайки грижливо полата над коленете си, тя запя:
Люляк бял...
Когато завърши песента, ние мълчахме някое време.
После й казах:
— Ето, Юла, на масата има дебел ръкопис. В него се описват мои приключения и приключения на баща ми отпреди много години. Би ли ми почела малко, като започнеш от страницата, която съм означил?
— О! — с готовност повдигна Юла рамене,
И започна да ми чете.
Лято 1258—о, месец VI, Монферие, в дома на Бернарови
Благословете и пощадете! Амин.
И така, някой ме цапна с плоската страна на меча и и аз пропаднах в тъмнина.
Събудих се в една волска талига. Над мене синееше дълбоко синьо небе и както талигата ме подрусваше и бях още замаян, стори ми се, че се люшкам някъде във висинето. Но това измамно усещане беше кратко. Щом се опомних, разбрах тутакси, че лежа с вързани ръце върху купчина сено, между ритлите на една волска кола, която ми се стори дори позната. Кола с такива високи и остри пръти имаше нашият съсед. Ако не бяха ми вързани ръцете, щях да си помисля, че съседът ме е поканил да се повозя на талигата му и че се прибираме на село.
До ушите ми стигаше скърцане на много коли и говор на мъже, които ломотеха на неразбран език. От време на време чувах гръцка реч, сигур, мислех си, между коларите франки имаше и гърци. Не се искаше много досетливост, за да ми стане ясно, че проклетите франки са ме вързали горе, на рида, и че като са си свършили работата със селото, метнали са ме в една от плячкосаните коли, която се случила на съседите, и че сега ме водят с кервана си бог знае накъде. Бях станал роб на омразни чужденци и в мига, когато си помислих това, доплака ми се, дето бях останал жив, а не бях съсечен с нашите там, на рида. Съселяните си, които се кланяха на кръста и враждуваха с нас, и често ни замерваха с камъни, и ни наричаха «нечестивци», сега мислех за «наши», ето колко много се беше променил светът! Домъчня ми за майка, за баща и близки, за селото, отчаяние сви сърцето ми, като си помислих за тъжното бъдеще, което ме чакаше, и по бузите ми потекоха сълзи. Ах, да можех да стисна за гушата тоз дявол, дето беше ме наредил така!