Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

Това, което Саша каза преди малко, звучеше като на човешки език, но все пак… Толкова много въпроси се въртяха в ума ми. Рицари? Оръженосци? „Дванайсета нощ“? Най-големият жребец? Започнах с най-смущаващия от всички:

— Джейсън е написал любовно стихотворение?

— Стихотворения. Доста такива написа — отвърна Дей-Юнг. — Много са добри. Той е бардът в нашето кралство.

Все още се опитвах да възприема множественото число на „стихотворение“, когато останалото, което каза, достигна до съзнанието ми.

— Той е какъв във вашето какво?

— Той е бард в Кралството на мъглите — отвърна Саша. — Част е от ОТА. Обществото за творчески анахронизми[36].

— Казваш ми, че Джейсън не само пише поезия, но също така… ами, не съм сигурна точно какво прави един бард. Носи ли чорапогащник?

— Наричаме ги клинове — каза Саша, като изразително завъртя очи. — Бардовете пишат, изнасят представления. Понякога свирят. Понякога пеят. Джейсън е поет. Наистина е страхотен. Трябва да го помолиш да ти покаже някои от стиховете си.

Джейсън дори не би ми позволил да се приближа до неговия Хайнлайн. Нямаше начин да ми позволи да прочета неговите стихотворения.

— Никой не очаква да продължи дълго — каза Саша. — Но тя ще се сдобие с престиж и уважение за усилията и преди края на лятото отново ще е в редиците на кандидатките за кралица.

— Виж! Виж! Това са твоите хора! — Дей-Юнг протегна към мен „Книга на Страшния съд[37], а после я стовари на тезгяха, като че ли щеше да изяде ръката му.

— За какво говориш? — попитах го аз.

— Твоите хора!

— Моите хора са от Южна Каролина.

— Не семейството ти. А хората, които пишат. Не, не хората, които пишат книги, а тези, които пишат в книгите.

Грабнах книгата и светкавично запрелиствах страниците.

Дали Хенри и Катрин са писали и в друга книга? Нямаше логика „Книга на Страшния съд“ излезе едва през 90-те.

— Ето тук е — каза Дей-Юнг и посочи титулната страница. Останалата част от групата се беше събрала около мен, дори и Нимю, увесена като дрипа на раменете на Джейсън.

— „До непознатата влюбена — прочетох. — Днес усетих вътрешен подтик да оставя тази бележка за теб с надеждата, че ще ме откриеш. Ела и стани музата на моята мъжка песен и двамата ще възпяваме Богинята за нейната благословия, точно както Хенри и Катрин. Любов във всичко, Ралф.“

Всички мълчаха до момента, когато Саша зададе въпроса, който си задавахме всички:

— Какво е „мъжка песен“?

Дизи постави ръце на хълбоците си, изпъчи гърди и разтърси проскубаната си червена грива.

— Свириш мъжка песен на мъжката си флейта. Това е древно изкуство, което само най-безстрашните мъжки момчета могат да изпълнят. Предупредени сте, тя кара фитнес маниачките да си вдигат полите от щастие.

— Понякога ми се иска да ти отворя главата и да погледна какво има вътре — каза Джейсън.

Дизи протегна ръка напред.

— Внимавай, приятелю. Много хора са дръзвали да пристъпят там и са се завръщали завинаги травмирани.