Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

— Защо точно романите от поредицата „Уейвърли“? — попитах аз. — Чудя се през цялото време.

— Исках да ги прочета от доста време — отговори той. — Сега сякаш най-накрая им дойде времето.

— Благодаря — казах аз, като държах затворената книга в ръце. — Красива е.

Останахме така в тишината за известно време и слушахме как Майлс Дейвис свири Bye Bye Blackbird все едно някаква жена беше изтръгнала сърцето му и го беше прегазила с огромен бин кадилак. А това ме накара да си спомня за един друг разбивач на сърца.

— Откъде ми е познато това име Нимю, между другото? Тази мисъл не ми дава мира.

— Мерлин — отговори той все още със затворени очи и със сплетени пръсти на ръцете зад главата си. — Откраднала всичките тайни на стария нещастник, после го затворила в една пещера, където полудял. Обаче бил толкова влюбен, че не му пукало.

— Боже господи, Иисусе Христе. Кой, по дяволите, кръщава детето си на такава жена?

— Това е просто името й в ОТА. Обществото за…

— Творчески анахронизми. Да, чух за него. Как така знаеш толкова много по тази тема?

— Всичко започна в Бъркли в края на 60-те…

— Предполагам, че е намесена някаква жена.

— Роксан дьо Бувоар — сама си беше дала това име. Срещнах я на лекция по физика. Тя придаде съвсем ново значение на термина „квантово заплитане“ — въздъхна Хюго.

— Моля те, спри, умолявам те.

Той се разсмя и аз след него. Беше непоправим, когато станеше дума за жени — оценяваше красотата на всяка, въпреки че напоследък бях забелязала спад в броя на жените, които идваха в книжарницата да го търсят и които питаха за него и за другите жени. Не можех да си представя, че Хюго е изгубил чара си. Земята щеше да започне да се върти в обратна посока, преди това да се случи. Обаче нямаше повече посещения от г-ца Порша. Дори и госпожа Калън изглежда стоеше настрана.

— Това няма да свърши добре, нали? — попитах го аз. — Имам предвид Фредерик и Нимю.

— Не, няма, ще го удари като товарен влак. Всеки момент.

— Предполагам, че нищо не можем да направим, за да го предотвратим.

— Нищо — Той се прозина, протегна ръце над главата си и изви гръб. В този момент много ми заприлича на Грендел.

Целунах го по гладкото теме, когато станах да си ходя, и му казах, че ще се видим в книжарницата на следващия ден. Опитах се да му върна одеялото на лосовете, но той поклати глава да го задържа. Точно когато стигнах до вратата с навитото одеяло под мишница, думите излязоха от устата ми сами, преди да мога да се спра:

— Какво ще кажеш да си имаш бизнес партньор във „Водното конче“?