Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

Не ми отне много време да намеря книга с бележки. Беше в „Обладаване“ на А.С. Байът и беше лична обява от жена на име Сара, която търсеше човек да я разсмива и да се гушка с нея на дивана, докато слушат „Този американски живот“[40]. Бележка в друга книга пък цитираше стихотворение от Неруда. В трета пишеше, че авторът ще бъде в отдела с творбите на Шекспир всеки петък следобед в 14,00 ч. и ще чака някой, който и да било, да се появи.

Върнах книгите там, откъдето ги бях взела. Застанах по средата на пътеката. Виждах книжарницата така, както в онзи ден с Раджит сред книгите — покривът на „Водното конче“ го нямаше, а аз гледах надолу към хората, които се движеха между рафтовете. Виждах как Джейсън, Нимю, Дизи и всички останали ходят сред книгите и ги разгръщат, за да намерят още нежни признания, изпълнени с копнеж. Усещах всички истории около себе си. Не само историите, измислени от авторите или дори от авторите на бележките, а историите на самите книги. Всички те са били купени от някого, докато още са били нови и са миришели на прясно мастило от печатницата. Имало е нещо в книгите — корицата, отворена напосоки страница, описанието на книгата от четвърта корица, което е накарало хората да си ги купят. Но това беше само началото на пътуването им. И каквото и да беше това пътешествие, „Водното конче“ беше само спирка по пътя им. А в този момент всички книги около мен носеха надежда, че не сме сами.

Коленичих на земята, седнах на стъпалата си и докоснах с пръсти слепоочията си, опитвайки се да разбера какви сили бях отприщила. Но мислех единствено за Раджит. Исках да изтрия последната седмица и отново да се върна към момента, преди всичко между нас да се промени. Искаше ми се да се върна и да кажа нещо друго, нещо, което нямаше да го накара да произнесе онези думи: „Вината не е твоя“. Или пък да кажа нещо и вината да е моя, а това означаваше, че можех да се поправя. Умът ми се опитваше да измисли нещо, което да направя, нещо, което да му кажа. Можех да му оставя бележка. Да, бележка. Бележка в книга. Не като тези между Хенри и Катрин с всичките им излияния и фойерверки. Ние щяхме да сме си ние, щяхме да започнем отначало с наша собствена книга. Коя обаче? Трябваше да открия перфектната книга. Нямаше да я оставя във „Водното конче“. Щях да отида до тях и да я оставя на прага, да я мушна под мрежестата врата.

После обаче се спрях. Какво щях да му напиша? „Липсваш ми!“ със сърчице вместо удивителна? „Чакай ме в парка по обед“? „Обади ми се“ с номера на телефона ми? Какво щеше да си помисли той, ами другите какво щяха да си помислят, какво щях да си помисля аз. Боже, хич не ме биваше в това.

Станах и се отърсих от моментната слабост и липса на достойнство. Тръгнах обратно към продажбите си по eBay, обратно там, където бях, преди да започне всичко това, там, където бях себе си. И тогава ги видях. Дизи и Дей-Юнг. В края на пътеката. Деляха ни шест метра, изпълнени с книги. Дей-Юнг се беше облегнал на рафта срещу мен, а Дизи стоеше срещу него. Гледаха надолу към някаква книга по онзи начин, от който разбираш, че всъщност искат да се гледат един друг.