Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

— Вярвате или не — каза Джейсън, като подрънкваше с две зарчета в ръката си, — един ден Джордж Лукас ще умре и някой, фрашкан с пари, ще се срещне с наследниците му и ще каже: „Ето, вземете всичките тези пари и направете отново Епизод I, II и III. Умолявам ви. Просто не стават. Нямам думи, с които да опиша колко са зле“.

Седях зад касата и проверявах адреса за доставка на един купувач през eBay на първото издание на „Долината на куклите“. Погледнах към източника на удивените и радостни възгласи. които Джейсън беше предизвикал с хвърлянето на зарчетата. Беше вторият петък на месеца, което означаваше, че Джейсън щеше цяла нощ да играе бордови игри във „Водното конче“. Тази вечер играеха на Axis & Allies[32] и Джейсън беше осигурил половин дузина нездравословни, запушващи артериите снаксове и толкова газирани напитки с кофеин, че бяха достатъчни да огреят цял Сан Франциско. Приятелите му бяха сбирщина от IT специалисти, програмисти, адвокати по интелектуално право, финансов съветник, Нимю, други книжари и най-странният от всички — Дизи. Явно той и Джейсън се бяха сприятелили, докато играли Magic: The Gathering[33] в „Къпа Джо“ и Джейсън го поканил във „Водното конче“ за вечерта на игрите.

— Той е на ниво за състезания — каза ми Джейсън. — Как може да си приятелка с толкова готин тип?

Всички се появиха, когато стана време да затваряме книжарницата, надрусали се с виндалу[34] и изстуден перлен чай[35], и си търсеха поредната доза книги, преди да започнат да играят мръсни номера на Третия райх. Никога не съм го казвала на Джейсън, но тези хора бяха любимите ми клиенти. Рядко идваха за размяна и купуваха цели камиони с книги, които четяха със скоростта на светлината, скорост, пред която моята торба с любовни романи на седмица, изглеждаше като детска игра. За мен беше пълна мистерия кога намираха време да четат между всичките тези повторения на „Доктор Ху“, воденето на войни в онлайн форумите за това кой е най-добрият доктор, докато работеха по 60 часа на седмица в кабините си в интернет фермите, пръснати из Долината. А те наистина прочитаха книгите, които си купуваха, а не пропускаха тривиалните неща, докато не стигнат до наистина хубавите места, както правех аз. Помнеха невероятно сложни имена, съюзи, езици, култури и родови дървета. А харесваха само една четвърт от това, което четат. Постоянно търсеха точната книга, специалната, която щеше да задоволи желанието им за умопомрачителен сюжет, изключителни магии и емоционални обрати и всичко това в едно. Когато го намереха, те се отнасяха с автора като с бог, пътуваха из цялата страна, а понякога дори и отвъд океана, за да присъстват на събития и да се срещнат с всеки, свързан с толкова обичаните истории. Живееха в постоянен страх, че неверниците, които управляваха издателските къщи, може да решат да изхвърлят на боклука продълженията на любимата им книга или пък, че авторът може да умре, преди да завърши поредицата. Смейте се, ако искате. Наречете ги жалки дори. Обаче ми се иска да видя как Джонатан Франзен ще предизвика такава страст у читателите си.