Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

Опрях се на него, прокарах ръка по тила му и го придърпах към себе си, така че устните му срещнаха моите. Това. Исках точно това. Чуденето. Очакването. Изненадата. Ръцете му обаче хванаха моите и той ме задържа на милиметри от устните си.

— Опитваш се да смениш темата — каза той.

— Опитвам се да премина на физическо ниво с теб.

— Повярвай ми, оценявам го. Просто ми се иска да престанем с тези игрички.

— Игрички?

— Нямам предвид, че това са лоши игри, от тези, с които хората си играят с психиката на другия. Имам предвид забавната част. Обаче след определено време…

Отдръпнах се от него. Не се отдалечих много, само от другата страна на кормилото. Почувствах, че трябва да го погледна право в очите. На лицето му се четеше лека загриженост и знаех, че същата загриженост се е изписала и на моето лице.

— Не съм добра в това — отвърнах аз, — но не е проблем за мен. Не мисля, че всеки трябва да е като мен. Мисля, че е добре да има хора, които не са като мен. Всички останали изглеждат толкова нормални.

Той придвижи велосипеда напред, докато предното колело не застана между коленете ми. Беше толкова близо до мен, че ако искаше, можеше да ме целуне. Но не го направи.

— Това не е жената, която познавам — отвърна той.

— Всъщност не се познаваме. Или поне все още не.

— Мисля, че се познаваме — каза той, а на лицето му се изписа тревога. — След всичко.

— Виж, много се радвам, когато хората се влюбват. Това е нещо голямо. Браво на тях. Ще ми се да знаех как става. Наистина. Когато Хюго ми даде книгата и видях всички онези бележки между Хенри и Катрин… Не знам. Просто продължих да ги препрочитам отново и отново, като се опитвах да ги разбера. Имам предвид, ето го пред мен, нали така? Целият процес. Това не е измислена история. Истинско е. И беше в ръцете ми. Чета тези бележки постоянно и се опитвам да разбера. Но не мога. Всички други го разбират. Но аз не. И знаеш ли какво? Приемам го. Може би има причина книгата да изчезне. Може би се е върнала при Хенри и Катрин. Тя трябва да е при тях. Имах чувството, че не е правилно да е при мен, при човек, който не може да разбере.

Осъзнах, че не е направил опит да ме прекъсне или да спори с мен, а аз бях прекалено надъхана от собственото си бръщолевене, за да го забележа по-рано. Но сега, когато вече осъзнах това, видях какво съм направила. Той стоеше притихнал. неподвижен, с празен поглед. Не се опита да спори с мен, да ме разубеждава. Беше на някакво място, където аз не съществувах.

Очите ми започнаха да горят и знаех какво ще последва. Измърморих, че трябва да отида до тоалетната и се затичах по стълбите нагоре. Останах там известно време, приведена над мивката. Не бях сигурна какво точно се случи преди малко, но трябваше да има начин да го спра, за да не стане по-лошо. Вече обаче чувствах раздялата с Раджит.

Вратата към спалнята му беше отворена. Както в останалата част от жилището му, и тук не беше останало много — легло, в което никога не бях спала, будилник до него и една оръфана стара книга. Книгата. Моята книга. Книгата на Хенри и Катрин.

Лежеше на нощното шкафче, наполовина висеше във въздуха, сякаш я беше оставил там, след като я беше чел вечерта. Била е у него през цялото това време. Беше я взел, без дори да ме попита. Просто ей така. И точно тогава ми се прииска да бях оставила нещата между нас каквито бяха след първата ни нощ заедно — една сладка, нежна и чиста нощ. Но не. Бях прекалено алчна. Исках повече от него и впих зъби в това желание, докато не стигнах до горчивата сърцевина.