Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
— Сам? Каква сила е била необходима!
— Не, двама — рече Ганувер, след като помълча. — Ние я разрязвахме с обикновен ръчен трион на парчета, като я изтегляхме малко по малко. Да, ръцете ни боляха дълго. После я пренасяхме в кофи, като я засипвахме отгоре с раковини. Това трая пет нощи и аз не спах тези пет нощи, докато не намерих човек толкова богат и сигурен, че да вземе целия златен товар в залог, без да изтърве някоя дума. Исках да я запазя… Моята… Моят другар по пренасянето танцуваше нощем на брега при лунна…
Той млъкна. Хубава, замислена усмивка изтръгна светлина на неговото разстроено лице и той я изтри, като прекара длан от чедото си надолу.
Диге гледаше Ганувер мълком, прехапала устни. Тя беше много бледа и свела поглед към веригата, сякаш отсъствуваше, така насред разговора изглеждаше лицето й, което приличаше на лице на сляпа, макар очите да отхвърляха хиляди мисли.
— Вашият… другар — рече тя много бавно — цялата верига ли остави на вас?
Ганувер вдигна края на веригата толкова високо и с такава сила, каквато беше трудно да се предположи у него, после я пусна.
Веригата изгърмя като тежка струя.
— Аз не забравих за него. Той умря — рече Ганувер, — то стана неочаквано. Впрочем той имаше странен характер. По-нататък беше така. Аз поръчах на верния човек да се разпорежда както иска с парите ми, за да бъда самият аз свободен. След година той ми телеграфира, че състоянието ми е нараснало на петнайсет милиона. Аз пътешествувах през това време. Докато пътешествувах в продължение на три години, получих няколко такива известия. Този човек пасеше моето стадо и го умножаваше с такъв успех, че то надхвърли петдесет. Той изсипваше златото ми където искаше — в нефт, каменни въглища, борсова треска, корабостроителство и… забравил съм вече къде. Аз само получавах телеграми. Как ви харесва това?
— Щастлива верига — рече Диге, като се наведе и се опита да повдигне края на веригата, но едва я размърда. — Не мога.
Тя се изправи. Ганувер рече:
— Никому не казвайте за онова, което видяхте тук. Откак я изкупих и я споих, вие сте първата, на която я показвам. Сега да вървим. Да, да излезем и аз ще закрия тази златна змия.
Той се обърна, мислейки, че тя иде, но когато поглед на, вече отдалечен, повика отново:
— Диге!
Тя стоеше, гледаше го втренчено, но тъй разсеяно, че Ганувер с недоумение отпусна протегнатата си към нея ръка. Изведнъж тя закри очи, направи усилие, но не помръдна. Изпод черните й мигли, които се повдигнаха страшно бавно, изпълзя треперещ и блестящ помраченият й поглед — странен и глух блясък; само миг сия той. Диге наведе глава, докосна с ръка очите си и въздъхна, изправи се, тръгна, но се олюля и Ганувер я подкрепи, като се вглеждаше в нея с тревога.
— Какво ви е? — попита той.
— Нищо, така. Аз… аз си представих труповете; хората, завързани за веригата; пленниците, които са били спущани на дъното.
— Това е правил Морган — рече Ганувер. — Пирон не е бил толкова жесток и легендата го рисува по-скоро като пияница чудак, отколкото като дракон.
Те излязоха, стената се спусна и отиде на мястото си, като че никога не е била обезпокоявана. Разговарящите се изгубиха в тая посока, откъдето се бяха явили. Тоз-час поисках да погледна подире им, но… исках да стъпя и не можех. Краката ми се бяха вкочанили, не ми се подчиняваха. Бяха сякаш изтръпнали от неудобното положение. Като се въртях на единия крак, аз повдигнах как да е другия и го преместих; той беше тежък и се отпусна като на възглавница, без усещане. Като потътрих към него втория крак, убедих се, че мога да вървя така със скорост десет фута в минута. Пред очите ми се носеше златен блясък, който на вълни, на вълни поразяваше зениците ми. Това състояние на омагьосаност трая около три минути и изчезна също тъй внезапно, както беше се появило. Тогава разбрах защо Диге закри очи и си припомних нечий разказ за един дребен чиновник французин в подземията на Националната банка, който, след като походил между купчините златни кюлчета, не могъл по никакъв начин да излезе, докато не му дали чаша вино.
— Та ето що — безсмислено повтарях аз, когато излязох най-сетне от засадата и се заскитах по коридора. Сега виждах, че съм бил прав, като се впуснах да правя открития. Жената ще овладее Ганувер и той ще се ожени за нея. Златната верига се извиваше пред мене, пълзеше по стените, заплиташе се в краката ми. Трябва да узная къде се е къпал, когато е намерил веригата; кой знае не е ли останало там нещо и за мен. Измъкнах златните си монети. Много, много малко! Главата ми се въртеше. Блуждаех, като с мъка забелязвах къде, как завивам, понякога сякаш потъвах, не съзнавах добре за какво мисля и вървях чужд на себе си, уморен вече да се надявам, че ще настъпи край на тези скитания в теснотията, светлината и тишината. Ала вътрешната ми тревога беше, трябва да се предполага, силна, защото през бълнуването на умората и опожареното, от нея вълнение аз, като се спрях, рязко, както над пропаст, си представих, че съм затворен и съм се заблудил, а нощта продължава. Не страх, но пълно отчаяние, проникнато от безкрайно равнодушие към това, че ще ме заловят тук, ме обхвана, когато, почти падайки от изтощение, промъкнало се у мене всесилно, се спрях пред задънения проход, който приличаше на всички останали. Легнах пред него и почнах да удрям о стената с крак така, че ехото забучало, почна да тътне по всички пространства, нагоре и надолу.