Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
— Ето тази ръка!
Щом каза това, моето тройно усещане за себе си и другите свърши. Сега виждах и разбирах само онова, което виждах и слушах. Ганувер хвана ръката на жената, взе да се вглежда бавно в лицето й, както за опит четем на разстояние печатан лист — като отгатваме, на места прочитаме или пропущаме думите, за да поставим, свързали отгатнатото, в линията на смисъла и онова, което не сме разбрали. После той се наведе и целуна ръката й — без особено увлечение, но много сериозно, като каза:
— Благодаря. Аз ви разбрах правилно, добра Диге, и не излизам от тази минута. Да се отдадем на течението.
— Отлично — рече тя, като се развесели и изчерви, — мене много, много ми е жал за вас. Без любов… това е странно и хубаво.
— Без любов… — повторя той — може би тя ще дойде… Но и да не дойде, ако нещо…
— Ще я замени близостта. Близостта ще възникне понеже. Знам това.
Настъпи мълчание.
— Сега — рече Ганувер — нито дума за това. И тъй, аз обещах да ви покажа зърното, от което излязох. Отлично. Аз съм Аладин, а тази стена — какво мислите вие за стената? — той като че се развесели, взе да се усмихва. — Виждате ли тук врата?
— Не, не виждам тук врата — отговори, като се забавляваше с очакването, Диге. — Но знам, че има.
— Има — рече Ганувер. — И тъй… — той вдигна ръка, натисна нещо и невидима сила повдигна вертикалния стенен пласт и откри един вход. Колкото можех, проточих шия и намерих, че тя е много по-дълга, отколкото си мислех дотогава. С опулени очи и издадена глава гледах вътре, в новото скривалище, където влязоха Ганувер и Диге. Там беше осветено. Както скоро се убедих, те влязоха не в проход, а в кръгла стая; дясната й част беше скрита от мен — по оная полегата линия на посоката, по която гледах аз, но лявата страна и центърът, дето бяха се спрели тези двама души, се оказаха недалеч от мене, така че аз можех да чувам целия им разговор.
Стените и подът на тая стая — килия без прозорци — бяха облечени е лилаво кадифе, с шарки по стената от тънка златна мрежа с клетки от шестостенна форма. Тавана не можех да видя. Наляво до стената, на пъстър златист стълб стоеше черна статуя: жена със завързани очи, на която единият крак се докосваше въздушно с пръсти до едро колело, украсено от двете страни на оста с крила, а другият, приповдигнат, беше отхвърлен назад. Долу в свободно разгънати извивки лежеше сияеща жълта верига, със средна котвена дебелина, всяка халка на която тежеше вероятно около двайсет и пет фунта. Аз наброих около дванадесет извивки, всяка дълга от пет до седем крачки, след което трябваше с болка да затворя очи — така блестеше това великолепно въже, чисто като утринната светлина, с жарки безцветни точки на мястото, дето искряха лъчите. Сякаш димеше кадифето, безсилно да понесе ослепителното горене. В същата минута възникна тънък звън в ушите, настойчив като бръмченето на комар, и аз се досетих, че това е злато, чисто злато, хвърлено пред стълба на жената със завързани очи.
— Ето я — рече Ганувер, като пъхаше ръце в джобовете и буташе с върха на обувката си тежко отместената двойна халка. — Сто и четиридесет години под водата. Ни ръжда, ни миди, както би трябвало. Пирон е бил странен буканиер. Разправят, че водел със себе си поета Касторучио, за да опиша той в стихове всички битки и гуляи; ех, и хубавици, разбира се, когато се случвало. Тази верига той из ковал в 1777 година, пет години, преди да го обесят. На една от халките, както виждате, се е запазил надпис:
Диге рече нещо. Аз чух думите й, но не ги разбрах. Беше стих или откъс от стихотворение.
— Да — обясни Ганувер, — аз бях, разбира се, беден. Отдавна бях слушал да разказват как Пирон отсякъл тази златна верига заедно е котвата, за да избяга от английските кораби, които го били настигнали внезапно. Ето и следи — виждате ли, тук са секли — той приклекна и вдиша края на веригата, като показваше една разсечена халка. — Случаят или съдбата, както щете, ме накараха да се къпя твърде близо оттук, рано сутринта. Вървях до коляно във водата, все по-далеч от брега, навътре — и се препънах, като закачих нещо твърдо с големия пръст на крака. Наведох се и измъкнах от пясъка, размътил водата, тази сияеща тежка верига до половината на гърдите си, но, изтощен, паднах заедно с нея. Само един гмурец, полюляван от вълните, ме гледаше с черното си око, мислейки може би, че съм уловил голяма риба. Бях блажено пиян. Отново зарових веригата в пясъка и отбелязах мястото, като наредих на брега редица камъни по допирателната линия на моето откритие, а после пренесох находката в къщи, като работих пет нощи.