Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
И Уилям, и Алдън имаха острото зрение на войни и когато Сора ги предупреди, че чува тропот на копита, те спряха и се вслушаха в далечния звук.
Без предупреждение пред тях се появи един нисък, мръсен човек, облечен в зелено. Була излая, а после, по заповед на Уилям, покорно се сви. Човекът говореше на чудноват английски и Уилям с мъка го разбираше.
— Баща ви идва, лорд Уилям. — Той гледаше тържествено как лицето на Уилям се просветли и след това съобщи тъжната новина: — Следяхме ви миналата нощ. До тази сутрин никой не ви преследваше. Дванайсет бойци се събраха на края на нашата гора. Ръководеше ги един голям мъж. Те проследиха дирите, докато хванаха един от моите мъже.
— Твоят човек мъртъв ли е?
— Да — каза тъжно горският човек. — Разбиха главата му като на бездомно куче. Той не им каза нищо, но те се върнаха.
— И как изглеждаше този жесток господар?
— Всички нормани изглеждат еднакви, а лицето му беше закрито от шлем.
— Как звучеше гласът му?
— Той говори малко и съвсем тихо.
Уилям кимна към малкия човек.
— Благодаря ти, Ашил, за сведението и за защитата. Ела в замъка и ще ти заплатя за смъртта на твоя човек.
Малкият човек изчезна в гората, без да каже и дума, без да остави някаква следа на мястото, където бе стоял.
Сора стисна китката на Уилям.
— Отиде ли си непознатият човек?
Като си спомни колко много желаеше да знае подробностите на сцените, разиграли се пред тях, но недостъпни за човек, лишен от зрение, той описа горския човек с думи, които й дадоха представа за него:
— Движи се така, че не помръдва дори едно листо — заключи той.
Галопиращите коне вече се чуваха по-близо и Сора попита:
— Рицари ли са това?
Уилям поклати глава и се засмя.
— Никой освен баща ми не може да язди с такава опасна скорост по този неравен терен.
Изскачайки от завоя, лорд Питър яздеше, притиснал глава до шията на коня, и Уилям му извика, за да го предупреди. Лорд Питър дръпна рязко юздата, конят се изправи на задните си крака и той с лекота скочи от него. Лорд Питър се втурна към тях.
— Уилям!
И синът му отвърна с вик:
— Татко!
Те се прегърнаха и се засмяха радостно, докато Була подскачаше около тях и лаеше толкова силно, че листата на дърветата се разлюляха.
— Мислехме, че този път вече сме те загубили — избоботи лорд Питър, като удари Уилям по гърба. — Кой беше? Как успяхте да се измъкнете? Уби ли проклетото копеле? Но не, как би могъл, ти си… — Той помръкна, когато погледна към сина си. Ти си… — Радостта от срещата напълно се помрачи й на нейно място бавно настъпи боязлива надежда. — Уилям?
— Да, татко — отговори тихо Уилям. — Аз виждам.
Лорд Питър взе главата му в ръце.
— Възможно ли е — прошепна той. — Как можа да се случи такова чудо? В рая ли беше?
— Да, татко, бях и се върнах.
Този път прегръдката на лорд Питър беше сдържана, не беше ликуваща, но бе изпълнена с благодарност — благодарността на баща, чиято най-страстна молитва е чута. Той говореше с глас, изпълнен с благоговение.
— Ще отида на поклонение в Компостела и ще благодаря на апостол Яков за Божията благодат. — Баща и син се погледнаха изпълнени с нежност един към друг, после лорд Питър отмести поглед и отиде при конете. — Лейди Сора! Радвам се да ви видя жива и здрава.
Той протегна ръце да й помогне да слезе, а тя му се усмихна с нескрита радост.
— Да, милорд. Когато вие дойдохте в замъка Пертрейд и ме помолихте да помогна на вашия син, не очаквахме такъв щастлив край, нали?
Тя слезе от коня, опряла ръце на раменете му и той внимателно огледа лицето й. Чудото, което бе споходило Уилям, не я бе докоснало и той нежно се усмихна на красивите й виолетови очи.
— Не. Аз обаче имам строги нареждания да не се връщам без вас.
— Мод? — предположи тя.
— Мод е…
— Обезумяла?
— В окаяно състояние — потвърди той.
— Тогава, хайде, да се връщаме — тя се усмихна по посока на изтощените рицари, които се показаха по пътеката, — преди моята скъпа прислужница да загуби напълно съня си.
Ръката й беше мокра.
Уилям вървеше през селището, разположено под защитните стени на Бърк. Той водеше коня, а тя седеше на седлото, но тълпата около тях не им позволяваше да се придвижват бързо. Толкова много хора целуваха върха на пръстите й в израз на искрена радост, че стоплиха сърцето й. Но ръката й беше все още мокра и тя силно желаеше да се прибере в стаята си и да отпочине. Само да премине през подвижния мост и ще се отпусне.
Уилям откликваше на приветствията на своите хора с неприкрито удоволствие. Той поздравяваше мъжете по име, целуваше старите жени, прегръщаше младите.