Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
— Мога да те уверя, че ще имаме деца. След една година. Не обичаш ли децата?
— Ами ако те са слепи?
Зърното му намигна, измъквайки се от цепката на дрехата. Неговата свенлива съблазън му вдъхна кураж и той прибягна към един логичен, естествен начин за уреждане на отношенията с жени от типа на Сора.
— Както е Божията воля. А как са другите деца, родени от твоята майка? Има ли друго дете в семейството ти, което да е сляпо?
— Не, но…
— Ние ще сме най-добрите родители на децата, които ще създадем.
— Но аз не мога да се омъжа за теб — каза тя ужасена.
Деликатността на положението изискваше много по-добра стратегия, отколкото бе предполагал. Той никога не бе изпадал в такава несигурност, както сега. Но имаше повече от един начин за изваждане на горещите кестени от огъня. С преднамерена жестокост той каза:
— Ти трябва да си гледаш иглата и да оставиш тези въпроси на мъжете, които са по-умни — озъби се той.
Силна червенина заля лицето й при тази реплика.
— Мислех, че искаш да кажеш… мислех, че ме питаш дали искам такъв съюз.
— Дали ще се оженя за теб, или не, не е твоя грижа. Една девойка отива там, където я изпрати нейният попечител. Повечето жени в твоето положение на тринайсет години вече са омъжени и може би твоята по-голяма възраст те е направила безчувствена към истинската природа на жената.
Сора отвори уста, но не можа да каже нищо. Сякаш търсеше думи, неспособна да реши какво да каже, или как да го каже.
— По-голямата ми възраст? Това пречка ли е за един брак?
— Би могло да бъде, защото една млада жена по-лесно усвоява онова, което иска от нея нейният господар. Една по-млада жена седи в краката на господаря си вечерно време и му прощава за неговите любовни авантюри, дори когато той й ги признава.
— Ти не се нуждаеш от жена — каза тя възмутена. — На теб ти трябва послушно кутре.
— Една по-млада жена — каза той грубо — няма такъв дързък език.
Той видя, че тя не можеше да повярва на онова, което чу с ушите си. Въпросът й прозвуча с нота на скептицизъм:
— Навярно ти можеш да обясниш истинската природа на жената, милорд?
Бъди внимателен, предупреди той себе си. Никой не вярва на всичко, казано от свещеника за порочните похвати на жените и за това колко раболепни трябва да бъдат те към своите мъже-господари. Действителността беше много различна, а тази жена беше прекалено интелигентна, за да му повярва, ако той се преструва, че се придържа строго към каноните на църквата. Той реши да смекчи традиционния възглед и каза:
— Жените не могат да решават какво е най-доброто за тях. Те трябва да преминат от твърдата ръка на своя баща към не по-малко твърдата ръка на своя съпруг, за да създадат приятен дом. Ако реша да се оженя за теб, лейди Сора, запомни, твоята единствена роля е да дадеш съгласието си пред свидетелите.
Лицето й изрази смес от разочарование и смущение.
— Но това е обичайният възглед за брака.
— Никога не го забравяй — заповяда той и разбра, че мечтите й бяха разбити. Мъката, изписана на лицето й, сви сърцето му, но проявата на съчувствие щеше да доведе до провал на неговия план. Решен да не отстъпва, той запита с преднамерена небрежност: — Какво ще правиш, ако не можеш да останеш в Бърк?
— Предполагам, че ще трябва да се върна в къщата на своя пастрок.
Неговата сдържаност завърши със силен рев. Дъхът й спря на гърлото, когато той сграбчи китката й разярен.
— Миледи Сора, по-добре щеше да направиш, ако беше потърсила в ума си друг отговор, защото никога няма да допусна да сториш такова нещо. — Той отблъсна ръката й и тя чу далечния му глас. — Никога. А сега се скрий. Някой идва.
8.
Застрашителният кучешки лай приближи и Сора се сви зад камъните, където я беше оставил Уилям. Влажната почва охлади краката й, търсещи възможност да избягат от този капан. Сърцето й силно туптеше от страх и необяснимо напрежение. Страстта на Уилям, опасенията й да не ги заловят отново не бяха нищо в сравнение със страховете, които я обзеха.
Вече ясно чуваше гласа на мъж, примесен с приглушеното лаене на огромно куче. Тя сложи ръка върху гърлото си. Може би неизвестният враг на Уилям нямаше намерение отново да ги залавя, може би смъртта щеше да навести техния мъничък рай.
Уилям никога нямаше да допусне това да се случи. Тази мисъл изникна неочаквано в ума й. Тя знаеше, че сега той стои с меч в ръка, готов да посрещне злодея. Който и да бе той, каквото и да бе това, което влизаше в сечището, добре щеше да бъде да е готово за бой.
Тя чу как лаещото куче изскочи от заобикалящата ги горичка и как Уилям възкликна: „О, Боже!“