Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
Превърнали се в едно цяло, те се притискаха в агонизиращо удоволствие. Тя първа достигна върха. Нейният ликуващ вик се извиси във въздуха и изплаши птиците над тях. Уилям почувства как тялото му се издигна заедно с нея. Всичко, което имаше, той повери на Сора, получавайки в замяна неописуема наслада.
— Стига толкова — изохка тя и положи главата си на гърдите му. Но когато той отново проникна в нея, тя потръпна.
Уилям не мислеше, че е в състояние да се движи, но от тази последна тръпка той намери сили да я погали, да се притисне към крехкото й тяло, да я възбуди отново.
— Жените са чудесни създания. Онова, което аз мога да направя веднъж, те са способни да повторят многократно. Разбира се — засмя се той до ухото й, — след това аз мога да се оттегля.
— Долен горд празноглавец — каза тя с глас, изпълнен с укор.
— Никой ли не ти е казвал каква чудесна жена си ти?
— Не.
— Разбира се, че не. Никой мъж не е открил това, нито пък някога ще го открие. Ти си моя.
След настъпилата пауза тя тихо промълви:
— Да.
Като подбираше грижливо думите си, той започна кратката си изповед:
— Бях самотен, търсех жена, с която да споделям общи интереси. Аз не съм някое глупаво момче, което се интересува само от външността. Аз искам да се смея, да ям, да спя, да разговарям с моята жена. Искам жена, която да харесвам. — Отпуснатото й тяло лежеше върху него, докато той споделяше чувствата си. — Харесвам те. Харесва ми да се смея, да ям, да спя и да разговарям с теб. Твоята красота и грация украсяват нашата храна, но това не се отразява на вкуса или аромата. Както ти самата каза по-рано — в гласа му се почувства хумор, — няма нужда да храниш очите си с грозотата, а лицето ми не те интересува.
Това я накара да се раздвижи.
— Ти не си грозен. Мод ми каза.
— Е, щом Мод е казала така — той се засмя на нейната наивност и отново се върна към спокойното разискване. — Като някакво предимство, лейди Сора, позволи ми да се самоизтъкна като рицар. Ако бяхме направили нещата както трябва, баща ми щеше да съобщи нашето намерение на твоя попечител, ние щяхме да очакваме зестрата и това щеше да ме задължи да изтъкна своите достойнства. С всичката подобаваща скромност, разбира се.
Тя не отговори с очакваното от него оживление; вместо това сякаш се затвори в себе си.
— Аз съм голям войн, компетентен в командването на моите хора и в защитата на моите земи. — Липсата на реакция от нейна страна, нейното мъртвешко спокойствие прекъсна думите му; той желаеше да й направи предложение, което тя да си спомня с радост през всичките дни на съвместния им живот. Но от начина, по който стисна ръцете му, разбра, че това я направи нещастна. — Следователно, лейди Сора от Роджет, ние ще живеем заедно и ще съединим душите си така, както съединихме телата си.
— Не! — Сора се изправи и се освободи от ръцете му. — Не мога.
Тя оправи косата на раменете си с ръце, разтреперани от голямото вълнение.
— Защо? — попита я той.
Тя намери пипнешком сукмана си, бързо го навлече и скри тялото си от неговия поглед, сякаш тъничката дреха беше някаква броня, която можеше да я защити от болката.
— Ти не мислиш какво говориш, милорд. — Тя се хвана за най-малката от неговите грижи. — Ти не си длъжен да се ожениш за мен само защото беше първият мъж в живота ми. Това не е необходимо, не е необходимо.
Той прихвана с ръце коляното си.
— Не ме ли чу какво казах? Онова, което се случи с нас, когато телата ни се срещнаха, е неповторимо; това е сливане на две души. Твоята девственост, или липсата й, за мен нямат никакво значение.
— Вина, чувство за вина те обзе, когато се събуди прогледнал и ме видя.
Той направи силен жест на отрицание, но тя не можеше да го види.
Като разтриваше челото си с пръсти, тя продължи:
— Ти си в повишено настроение заради зрението, ти си доволен, че се измъкнахме невредими, но ако помислиш малко по-спокойно, ще си дадеш сметка, че не желаеш да имаш в леглото си една несъвършена жена.
— Несъвършена! — Той пое въздух, готов да изкрещи, но гледката на розовата пъпка на гръдта й, надничаща през отвора на нейния сукман, го обезоръжи. — Какво, по дяволите, бях аз, когато се борех в сивата мъгла? А сега не се чувствам по-съвършен отпреди две седмици.
— Ти ме съжаляваш, а аз вече ти казах мнението си за съжалението. — Тя направи трогателен опит да се усмихне.
— Това ли чувстваше към мен преди две нощи? Съжаление? Затова ли ми предложи тялото си?
— О, не. Не. Преди две нощи аз изпитвах към теб… е, това беше преди да си възвърнеш зрението. Помисли, Уилям. Ами ако… ако имаме деца?