Светлина в мрака

Приятно изненадана, тя извика:

— Уилям, това е… — Големите лапи легнаха на раменете й и боготворящият език я близна по лицето. Тя загуби равновесие и тупна на земята. — Була. — Сора блъсна огромното куче. — Була! Долу! Спри, Була!

Животното легна и сви глава до скута й, като скимтеше. Сърцето й преливаше от радост и тя едва чу мъжа, който надникна иззад камъните.

— Сора, излез — извика я Уилям. — Това е ловец от Бърк.

— Зная — каза тя раздразнена. — Досетих се.

— Миледи! — Алдън сграбчи ръката й и коленичи пред нея, като се бореше с кучето да спечели вниманието й. — Слава на свети Уилфред, че сте добре.

— Добре съм — каза Сора раздразнено, опипвайки Була. — Защо кучето е измършавяло толкова много? Станало е само кожа и кости.

— Не искаше да яде, миледи. Тъгуваше по вас.

— Но нас ни нямаше само два дни!

— Да, но в замъка царува бъркотия и никой не обръща внимание на един стар войник и на едно безумно предано куче. Така че, когато този стар войник се завърна от разузнаване…

— Разузнаване? — попита Сора.

— Това беше следобедът, когато ви отвлякоха и младият господар Кимбол заедно с младия господар Клер пристигнаха в замъка, плачещи и самообвиняващи се.

— Пристигнали, за да предупредят лорд Питър?

— Да, но лорд Питър отсъстваше и настъпи суматоха. Войниците започнаха да се приготвят за отбрана и никой не тръгна да ви спасява, както трябваше да направят. Така че аз излязох от замъка да търся следи, докато не се натъкнах на наемните войници, които ви бяха отвлекли.

— Не! — извика Сора и протегна ръце към Алдън. Тя намери превързаната му глава и попита: — Сериозно ли си ранен?

— Нищо ми няма, те ме удариха само за развлечение. Не разбраха, че съм от Бърк.

Сора разтри врата на Алдън и ушите на Була еднакво старателно и двамата се отпуснаха от напрежението, отдъхвайки си за първи път от два дни насам.

— Уилям? — извика тя. — Ние трябва…

Той е при конете, миледи, приготвя ги за път.

— Хм.

Тя се замисли и Алдън тихо я попита:

— Да не би да сте се скарали с лорда? Той изглежда неестествен, ако разбирате какво искам да кажа.

— Това няма значение — каза тя. — Аз ще се погрижа за Уилям, но най-напред искам да чуя твоята история.

— О! — Алдън се почувства неудобно, но се подчини. — Беше късна нощ, когато се завърнах в Бърк и им казах какво съм видял. Лорд Питър слушаше внимателно, след което изскочи на двора, а с него и кучето, което виеше. Всички войници бяха организирани и готови и аз си помислих, че мога да пусна кучето извън крепостта? То е по-умно от десет рицари, взети заедно. Така че аз и кучето излязохме вчера сутринта и се промъкнахме през храстите до един замък, после отново се върнахме тук.

— Алдън — каза нетърпеливо тя. — Къде ти е конят?

— Конят? Нима мислите, че мога да следвам това куче през гората с кон? — Алдън се засмя с покровителственото задоволство на по-нискостоящ мъж към ума на една жена.

— И вие сте тичали през целия път до замъка на Артър и обратно?

— Затова е толкова мършаво кучето, разбирате, нали?

— Дявол да го вземе, това глупаво куче! — избухна тя. — Мой скъпи приятелю, ти си направил толкова много за мен!

Гласът му се разтрепери от вълнение и той промърмори:

— Аз съм ваш верен слуга, а преди това бях слуга на вашата майка. Как мога да стоя безучастен и да не направя нищо, за да ви спася.

Неговото вълнение изведнъж й напомни, че Алдън вече не бе в първа младост.

— Никой мъж не би могъл да направи повече — утеши го тя. — Почина ли си вече?

— Да. Дори кучето едва се държеше предишната нощ, но тичаше пред мен, после сядаше и ме чакаше, и когато пристигнех, отново хукваше. А когато бях много изморен и сядах да си отдъхна, то лягаше до мен, удряше с опашка и виеше, докато не станех.

— О, Алдън. Ти си много добър, безкрайно добър.

Зад гърба на Алдън се чу гласът на Уилям:

— Да. Лейди Сора, ако можеш да се откъснеш от ласкаещите те роби, ще потеглим, за да избягаме от евентуални преследвачи. Приготвил съм конете.

Досадното му раздразнение й напомни за тяхната кавга и тя се намръщи, когато Алдън я хвана за ръка и й помогна да се изправи.

— Цяло щастие, че не беше високо — промърмори гя, докато си изтърсваше сукмана.

Като излезе напред, Уилям заповяда:

— Алдън, дай си наметалото. — Той зави с него Сора.

— Топло ми е — възрази тя, но той я загърна плътно.

— Трябва да имаш приличен вид. Ти си без риза.

— По-рано нямаше нищо против.

— Това, което е добро за моите очи…

— Вашите очи! — Възкликна Алдън. — Милорд, вие можете да виждате! Какво велико чудо?

— Това е дълга история, за която сега нямаме време — отговори учтиво Уилям. — Запомни си въпросите. Довечера на вечеря ще получиш отговор на всичките.