Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
— Това е тепуис, резиденциите на боговете — каза с отслабнал глас.
Алекс веднага ги позна: тези впечатляващи плата бяха същите като великолепните купи, които бе видял, когато се срещна с черния ягуар в двора на Мауро Кариас.
— Това са най-старите и тайнствени планини на земята — каза той.
— Откъде знаеш? Виждал ли си ги друг път? — попита Надя.
— Видях ги в един сън — отвърна Алекс.
Индианският вожд не показваше каква болка изпитва, както прилягаше на един войн от неговия ранг, но му бяха останали много малко сили; на моменти затваряше очи и изглежда губеше съзнание. Алекс не знаеше дали има счупени кости или неизброими вътрешни контузии, но беше ясно, че не може да се изправи на крака. С помощта на Надя като преводач успя да обясни на индианците как да направят една импровизирана носилка от ред дълги пръчки, няколко кръстосани лиани и парче кора от дърво отгоре. Войните, объркани от немощта на стареца, който бе предвождал племето няколко десетилетия, изпълниха инструкциите на Алекс, без да спорят. Двама от тях хванаха краищата на носилката и така продължиха да се придвижват по брега на реката още половин час, водени от Таама, докато Мокарита даде знак да спрат за кратка почивка.
Катеренето по стръмнините на водопада бе продължило няколко часа и всички вече бяха изтощени и изгладнели. Таама и двама други мъже влязоха в гората и след малко се върнаха с няколко птици, един щитоносец и една маймуна, които бяха свалили със стрелите си. Маймуната, все още жива, но парализирана от курарето, беше изпратена на оня свят с един удар с камък по главата за ужас на Бороба, която изтича, за да се скрие под блузата на Надя. Запалиха огън, търкайки два камъка — нещо, което Алекс напразно се беше опитвал да направи, когато беше бойскаут, — и изпекоха улова, набучен на пръчки. Ловецът не вкусваше от место на своята жертва — това бе признак на лошо възпитание и лош късмет; трябваше да чака друг ловец да му предложи от своя улов. Таама беше уловил всички животни, с изключение на щитоносеца, така че вечерята се забави известно време, докато се изпълни строгият протокол за размяна на храната. Когато най-накрая получи своята порция, Алекс я погълна, без да забелязва перата и космите, които бяха полепнали по месото, и то му се стори прелестно.
Оставаха още два часа до залез-слънце, а на високото плато, където растителният свод не бе толкова гъст, дневната светлина се задържаше по-дълго отколкото в низината. След продължителни съветвания с Таама и Мокарита групата отново пое на път.
Тапирауа-тери, селището на хората от мъглата, се появи изведнъж посред гората, сякаш имаше същото свойство като обитателите си да става по желание видимо им невидимо. Беше защитено от група гигантски кестени — най-високите дървета в джунглата. Стволовете на някои от тях бяха с обиколка, по-голяма от десет метра. Куполите им покриваха селището като гигантски чадъри. Тапирауа-тери беше различна от типичното шабоно, което потвърди подозрението на Алекс, че хората от мъглата не бяха като останалите индианци и сигурно имаха много малко контакти с други племена по Амазонка. Селището не се състоеше само от една кръгла колиба с вътрешен двор в центъра, където да живее цялото племе, а от малки жилища, направени от кал, камъни, пръчки и слама, покрити с клони и храсти, така че да се сливат перфектно с природата. Можеше да си на няколко метра от тях, без да предположиш, че тук съществува постройка, създадена от човешка ръка. Алекс разбра, че щом е толкова трудно да се различи селцето, когато си вътре в него, то ще е невъзможно да го забележиш от въздуха, откъдето несъмнено биха се виждали големият кръгъл покрив и разчистеният от растителност двор на едно шабоно. Това вероятно беше обяснението защо хората от мъглата бяха успели да останат напълно изолирани. Надеждата му да бъдат спасени от хеликоптерите на войската или от самолета на Сезар Сантос се изпари.
Селото беше толкова нереално, колкото и индианците. Както не се виждаха колибите, така и всичко останало изглеждаше илюзорно и призрачно. Предметите тук, както и хората, губеха своите ясни очертания и съществуваха в сферата на илюзията. Изниквайки като фантоми сякаш от въздуха, дойдоха жените и децата, за да посрещнат войните. Бяха ниски на ръст, с кожа, по-светла от тази на индианците от долината, с очи с цвят на кехлибар; движеха се с невероятна лекота, плувайки, почти без материална плътност. Цялото им облекло се състоеше от боя по телата им и няколко пера и цветя, закачени на ръцете или забодени зад ушите. Уплашени от вида на двамата чужденци, малките деца започнаха да плачат, а жените се отдръпнаха на известно разстояние, боязливи, въпреки присъствието на техните въоръжени мъже.