Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— С какво ще заместиш ненавистта към удоволствието, която всички споделят?
— Желязно подчинение пред дълга — отвърна Спадевил.
— А ако те обвинят, че това е несъвместимо с ненавистта към удоволствието, какво ще отвърнеш?
— Няма да се защитавам, а ще ти отговоря на теб, Маскул, защото в момента говоря с теб. Омразата е страст, а страстите избликват от тъмните страни на душата. Недей да мразиш удоволствието, а го отминавай, спокоен и невъзмутим.
— Как да разбера тогава какво е наслада? — продължаваше Маскул. — Как да разпознаем удоволствието, за да го избегнем?
— Следвай неотстъпно дълга и няма да си задаваш въпроси.
По-късно през следобеда разговорът бе възобновен. Тидомин свенливо положи длан върху ръката на Спадевил и продума:
— Душата ми се разкъсва от съмнения. Експедицията ни до Сант може да завърши зле. Имах видение, Спадевил, двамата с теб лежахме мъртви, облени в кръв, а Маскул не беше с нас.
— Факлата може да падне от ръцете ни, ала не ще загасне, други ще я понесат.
— Докажи ми, че не си като другите, за да повярвам, че кръвта ни няма да отиде всуе.
— Не съм вълшебник — Спадевил я погледна сурово. — Не убеждавам сетивата, говоря на душата. Зове ли те дългът ти в Сант, Тидомин? Върви тогава. Ако не те зове, спри дотук. Не е ли просто? Какви доказателства искаш?
— Нали видях как разпръсна ослепителните стълбове? Нито един обикновен човек не може да го стори.
— Знае ли някой какво може човек? Един може едно, друг — друго. Общото между всички е, че трябва да изпълнят дълга си. За да им отворя очите, трябва да ида в Сант и ако се наложи, да дам живота си. Няма ли да дойдеш с мен?
— Ще дойда — прие Тидомин. — Ще те последвам до края. И ще продължа да те безпокоя с въпроси, защото още не съм научила урока добре.
— Недей да скромничиш, тъй като самоунижението е израз на собствената преценка, а докато мислим за себе си, сигурно пренебрегваме големите планове и замисли.
Тидомин беше все още притеснена и умислена.
— Защо Маскул липсваше в съня? — попита тя.
— Не можеш да се откъснеш от видението, понеже ти се струва, че предвещава нещо страшно. Няма нищо оригинално в смъртта, Тидомин, нито в живота. Нещата биват правилни или неправилни, без значение дали произтичат от правилни или неправилни действия. Не сме богове, които ще създават нов свят, а сме обикновени мъже и жени, които изпълняват дълга си. Може би в Сант ще умрем, щом видението ти го показа, но истината ще остане.
— Спадевил, защо избра Сант за начало? — обади се и Маскул. — Струва ми се, че тези фанатици най-трудно ще приемат новата светлина.
— Където дървото на злото е покълнало, дървото на доброто ще разцъфне. Където нищо не никне, дървото няма да прихване.
— Разбирам те — рече Маскул. — Навярно сме тръгнали към мъченическа смърт, но ако идем другаде, ще проповядваме на добитъци.
Малко преди залеза те достигнаха покрайнините на високопланинската равнина, над която се извисяваха тъмните скали на Сантските възвишения. Шеметна изкуствено изсечена стълба с повече от хиляда стъпала с различна височина, извиваше по ъглите на скалистата стена и водеше към света горе. Намериха скривалище от режещия вятър. Бланчспел ярко блестеше за последно пред самия залез и хвърляше в облачното небе непознати за Маскул свирепи огнени отблясъци. Хоризонтът изглеждаше гигантски и ако внезапно върнеха обратно Маскул на Земята, щеше да му се струва, че тамошният залез е като купол на мъничка тясна катедрала. При вида на хоризонта осъзнаваше, че се намира на друга планета, без откритието да го развълнува или да му повдигне настроението; вече го интересуваха само моралните идеи. Обхвана с поглед равнината, пустинна и гола на няколко километра назад, чак до Дискоурн. Бяха изминали огромно разстояние и далечната грамадна пирамида приличаше на подутина върху лицето на земята.
Спадевил спря и огледа мълчаливо околността. Фигурата му изглеждаше по-плътна, тъмна и реална отпреди поради падащия полумрак. Чертите му изразяваха непреклонност.
— Кое е най-чудно сред това великолепие на пейзажа? — попита Спадевил, като се обърна към спътниците си.
— Просвети ни — рече Маскул.
— Всичко, което виждате, е родено от удоволствието и се движи от едно удоволствие към друго удоволствие. Нигде няма да откриете справедливостта. Такъв е светът на Майстора.
— Още едно чудо — възкликна Тидомин и посочи с пръст небето.
Покрай тъмната скалиста верига, на не повече от сто и петдесет метра над тях, се носеше облаче. Формата му беше досущ като отворена човешка длан с обърнати надолу пръсти. Слънцето го беше обагрило в пурпурно, а издължените израстъци под пръстите напомняха капки кръв.