Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Няма никакво съмнение, че смъртта ни е само на една ръка разстояние — заключи Тидомин. — Днес на два пъти я усетих. Още първия път бях готова, а сега съм дваж по-силна, защото ще умра редом с човека, комуто дължа единственото щастие в живота си.
— Не мисли за смъртта, а как да се пребориш с нея — отвърна Спадевил. — Не дойдох тук, за да треперя пред поличбите на Майстора, а за да изтръгна хората от властта му.
Спадевил ги поведе нагоре по стълбите. С благоговейна светлина в очите Тидомин го проследи с поглед и тръгна подире му. Маскул пое последен, потънал в мръсотия от пътя, разчорлен и грохнал, макар в душата му да цареше покой. Докато напредваха неуморно по стръмните стъпала, слънцето се издигна високо в небето. Пламъкът му оцвети телата им в ръждиво-златисто.
Най-сетне изкачиха върха. Пред очите им, докъдето стигаше погледът, пред тях се разстилаше безплодна бяла пясъчна пустиня, осеяна тук-таме с широки назъбени струпвания от черни скали. Пясъчните пътища бяха по-розовели под залязващото слънце. Небесната шир беше покрита с облаци в страховити форми и крещящи краски. Леденият вятър, връхлитащ откъм пустинята, шибаше песъчинките болезнено в лицата им.
— Къде ни водиш? — попита Маскул.
— Оня, който бди над древната мъдрост на Сант, трябва да ми я отстъпи, за да я променя. Каквото каже той, ще приемат и другите. Отиваме да търсим Маулгер.
— Къде ще го намериш сред тази пустош? — удиви се Маскул.
Спадевил, без да се поколебае, зави на север.
— Не е далеч — обясни той. — Има навик да отсяда в местността, където възвишенията Сант надписват над гората Уомбфлаш. Не съм сигурен, но смятам, че ще е там.
Маскул погледна към Тидомин. Хлътналите й бузи и тъмните кръгове под очите говореха за смъртно изтощение.
— Жената се умори, Спадевил — спря Маскул.
— Остава още една стъпка до земята на смъртта — изрече тя. — Ще се справя. Маскул, подай ми ръка.
Мъжът я хвана през кръста, за да я подкрепя.
— Слънцето залязва… — промълви Маскул. — Ще стигнем ли, преди да се мръкне?
— Не се страхувайте, Маскул, и ти, Тидомин. Болката се храни със злото във вас. Не бива да спирате насред пътя си. Ще пристигнем преди нощта.
Слънцето се скри зад далечните планински гребени, които очертаваха западната граница на Ифдон Марест. Небето искреше в ярки багри, а студеният въздух ги сковаваше.
Тримата отминаха мочурища с безцветна вода, с овошки по бреговете. Маскул хапна от плодовете. Бяха твърди, горчиви и стипчиви, сокът им лепнеше в устата, ала от него се почувства ободрен и въодушевен. Наоколо нямаше никакви дървета или храсти. Не се показаха нито животни, нито птици или насекоми. Пустош.
Изминаха още два-три километра и приближиха края на платото. Далеч долу под нозете им започваше гората Уомбфлаш. Там денят беше свършил и очите на Маскул съзряха само непроницаем мрак. До слуха им долиташе тихото шумолене на безбройните върхари.
В бързо падащия мрак изведнъж се натъкнаха на мъж, стърчащ на един крак сред мочурището. Беше останал скрит досега от погледа им от купчина обли камъни. Водата му стигаше до прасеца. Близо до ръката му насред тинята стърчеше забучен тризъбец, какъвто Маскул беше видял в Дискоурн.
Пътниците спряха на брега на блатото и зачакаха. Мъжът веднага забеляза присъствието им, спусна вдигнатия крак и прегази водата, като взе тризъбеца в ръка.
— Не е Маулгер. Катис е — рече Спадевил.
— Маулгер е мъртъв — подхвърли Катис, който говореше на езика на Спадевил, но с още по-дрезгав и рязък акцент, от който тъпанчето на Маскул щеше да се спука.
Пред тях се изправи мощен, но прегърбен човек в напреднала възраст с дълго и тежко туловище и възкъси крака. Носеше само оскъдна препаска. Беше кьосе, с лимонено-жълт цвят и напрегнат израз на лицето, обезобразено от множество надлъжни бръчки, дълбоки повече от половин сантиметър и затлачени от кир. Косата му беше черна и рядка. Вместо два мембранни органа като Спадевил, имаше само един в средата на челото.
Тъмната плътна фигура на Спадевил се открояваше на фона, както реалността спрямо сънищата.
— В теб ли премина Тризъбеца? — попита той.
— Да — отвърна мъжът и запита: — Защо водиш в Сант жена?
— Друго нещо водя в Сант. Новата вяра.
Катис застина и объркано се огледа.
— Каква е? — настоя той.
— С много или с малко думи да ти я обясня?
— Ако решиш да кажеш какво не е, няма да стигнат и много думи. А за да кажеш какво е, ще са достатъчно и малко.