Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
Обзет от силно вълнение, капитанът замълча.
— Търсих я дълго — продължи след няколко минути, — но не открих дори следа от нея. После реших да сменя името си на Макферсън, за да остана незабелязан, и открих безмилостна война на тези хора. Стотици от тях паднаха в ръцете ми и ги умъртвих сред ужасни мъчения, като се надявах да изтръгна от тях някакво признание, което да ме насочи по следите на бедната Ада, но всичко бе напразно. Изминават три дълги години, а, дъщеря ми е още в ръцете на ония хора…
Капитанът не можа да се сдържи и втори път избухна в плач. В далечината се чу звук на тръба. И двамата бързо скочиха и се затичаха към реката.
— Ето ги! — викна Бхарата.
От устните на капитан Макферсън излезе глухо ръмжене и в очите му блесна пламъче на жестока радост. Слезе на брега и видя на пет-шестстотин метра да се задава голяма лодка надолу по течението. На борда и личаха няколко сипаи с щик, затъкнат на карабините.
— Виждаш ли го? — попита той през зъби.
— Да, капитане — отвърна Бхарата. — Седнал е на кърмата помежду двама сипаи, вързан с вериги.
— Бързо, бързо! — викна капитанът.
Голямата лодка удвои скоростта си и скоро заседна на брега, до капитана. Шест сипаи с обгорели лица, полускрити от фуражките, и сребърни нашивки на маншетите слязоха от нея. След тях слязоха други двама сипаи, които здраво държаха за ръце удушвача Негапатнан.
Беше висок, слаб и атлетичен индиец. Лицето му бе свъсено, брадато, медено на цвят, а очите му святкаха като тези на разгневена змия. На гърдите му бе татуирана в синьо змията с женска глава, заобиколена от много, неразгадаеми знаци. Препаска от жълта коприна обхващаше бедрата му, а тюрбан, също от жълта коприна и едър като лешник диамант отпред, покриваше главата му, обръсната и намазана с кокосово масло.
Щом зърна капитана, той трепна и дълбока бръчка се появи на челото му.
— Познаваш ли ме? — попита капитанът, на когото не убегна смущението на индиеца.
— Да, знам, че ти си капитан Хари Коришан.
— Не, капитан Хари Макферсън.
— Е да, защото си промени името.
— Знаеш ли защо те докарах тук?
— Предполагам, за да ме накараш да проговоря, но ще бъде излишно усилие.
— Това е моя работа. Към вилата, момчета, и внимавайте, защото тхугите може да са наблизо.
Капитан Макферсън взе карабината си, зареди я и застана начело на малката колона. Тръгна по една пътека, криволичеща сред гора от нагатампи — красиви дървета, с чиито цветове се гиздят бенгалските жени и чиято дървесина е толкова твърда, че наричат нагатампа „желязно дърво“. Вече бяха изминали четвърт миля, без да срещнат никого, когато от леса долетя жалният вой на чакал. Удушвачът Негапатнан веднага вдигна глава и се заоглежда. Сипаите, които го съпровождаха, чуха сподавеното му възклицание.
— Бъдете нащрек, капитане — каза Бхарата. — Тхугът усети нещо.
— Може би присъствието на приятели?
— Възможно е.
Същият вой се повтори, но този път по-силен. Капитан Макферсън се извърна на дясно.
— Гръм и мълнии! — възкликна. — Това не е чакал, а сигнал. Да побързаме.
Колоната продължи с карабини, насочени в двете страни на пътеката. Десет минути по-късно стигна до вилата на капитан Макферсън.
II. Негапатнан
Вилата на капитан Макферсън се издигаше на левия бряг на Хугли, пред малък залив, в който се поклащаха няколко гонки и лодки. Тя беше от онези сгради, които англичаните наричат бунгало — на един етаж, издигната на тухлени основи и покрив във формата на пирамида. Беше елегантна и много удобна. Чардак, поддържан от колони, който тук наричат варанга, обикаляше вилата и свършваше с обширна тераса, застлана с кокосови рогозки. Вдясно и вляво се виждаха постройки и навеси, определени за кухнята, конюшните, складовете и помещенията за сипаите, засенчени от огромни дървета, наречени пипал и ним, в голямата си част вече изчезнали в наше време край устието на Ганг.
Капитан Макферсън влезе в просторната си къща, като остави сипаите пред вратата, премина през редица стаи с проста уредба, но елегантни, с големи кресла, маси и масички от акажу, и се изкачи на терасата. Бхарата не закъсня да го последва, като побутваше пред себе си удушвача Негапатнан.
— Седни да поговорим — каза капитанът, като посочи на удушвача кресло от оплетени бамбукови пръчки — Каза, че ме познаваш — стрелна той индиеца с остър поглед.
— Казах ти, че си капитан Хари Коришан — отвърна удушвачът.
— Откъде ме познаваш?