Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
XX
Огненият човек
Званието пиайе беше започнало да омръзва на Алваро и Гарсия и страстно желание за свобода беше завладяло мислите им. Вече бяха изминали шест дни, откакто попаднаха в плен на диваците. Те седяха в колибата си без да имат право да я напускат и излизаха от нея, само когато бяха принудени да присъстват на угощенията на диваците, на които се ядеше човешко месо. Тези случаи бяха доста чести, защото при последните си набези еймурите бяха пленили много воини от племената тамои, тупи и тупинамби.
Този живот започваше да става нетърпим, особено след като надеждата им да получат някакво известие от Диас с всеки ден ставаше все по-слаба. Какво беше станало с него? Дали друг отряд на еимурите не го беше пленил или продължаваше пътя си към селата на тупинамбите, загубил надежда, че ще спаси другарите си — това беше покрито с мрака на неизвестността.
— Да се махаме от тук! — повтаряше от сутрин до вечер Гарсия.
— Ще се махнем — непрекъснато го уверяваше Алваро.
Но случай все не им се удаваше. Диваците продължаваха да не им се доверяват и всяка вечер около колибата им обикаляше стража.
И двамата разбираха, че това положение не може дълго да продължава. Длъжността на пиайе им беше безкрайно омръзнала, но те не можеха нищо да направят.
Настъпи седмият ден от пленничеството им и по всичко изглеждаше, че той няма да бъде по-различен от предишните, когато след обяд в колибата им влезе предводителят на еимурите, придружен от юношата, който му служеше за преводач.
— Случило се е нещо важно — каза Алваро на другаря си. — За пръв път след убийството на тупи, предводителят ни удостоява с посещението си.
— Предводителят изглеждаше загрижен и в лошо настроение. Въпреки това, той се поклони почтително пред двамата пиайе, като докосна земята с края на езика си.
— Какво желае предводителят? — попита Алваро.
Предводителят направи знак на юношата да говори.
— Предводителят е огорчен, че вие двамата лошо покровителствате племето, — каза юношата. Той ми заповяда да ви предупредя, че ако не убиете ужасната змия, която се е появила в околността, ще бъдете изядени!
— Охо! — извика Алваро, малко озадачен. Колко го съблазнява месото ни! Аз и така вече не се чувствам в безопасност. Впрочем в какво е състои работата?
— Ужасната змия вече е изяла пет воини от племето. — отговори юношата.
— Какво иска той от нас?
— Да произнесете заклинания и да накарате змията да си отида в саваната, или пък да я убиете.
— Това не е трудно, но ни липсват нашите заклинателни инструменти.
— Кои са те? — попита юношата, след като преведе отговора на предводителя.
— Когато ни плениха, ние имахме могъщи заклинателни инструменти, които обаче еимурите не са ни върнали; нека ни ги дадат и ние ще отидем да убием змията, която заплашва цялото племе.
— Ще ги получите — каза юношата. — Предводителят ги пази при себе си и ще ви ги даде.
— Кога трябва да отидем да убием змията?
— Тази вечер, денем тя никога не се появява.
— Кажи на предводителя, че пиайе ще бъдат готови и змията няма да се осмели повече да изтребва хора от племето, което се намира под нашето покровителство.
Еймурът, очевидно доволен от отговора, излезе, заедно с юношата, след като се поклони още по-ниско от преди и отново близна пода на колибата.
— Гарсия! — каза Алваро, когато останаха сами. — Случаят, който толкова очаквахме, най-после ни се предостави и ако не съумеем да се възползваме от него, трябва завинаги да се откажем от свободата си. Що се касае за мен, аз искам да опитам късмета си, макар и да рискувам.
— А ще ни дадат ли пушката?
— Обещаха, освен това те дори не подозират, че това оръжие е много по-опасно от техните криваци и стрели.
— И какво ще правим, сеньор?
— Ще избягаме и отново ще поемем скитническия живот, докато намерим Диас или неговото племе.
— Сеньор Алваро, сърцето ми замира.
— Ако станем тук, един прекрасен ден, тези диваци ще ни изядат. Не се съмнявай в това, длъжността ни ни най-малко не гарантира живота ни.
— Как мислите да постъпите?
— И самият аз още не зная… Но съм готов на всичко или…
Изстрелът, който се чу на поляната ги накара да скочат на крака. От всякъде се носеха диви викове, които изразяваха панически ужас.
Алваро и Гарсия се спуснаха към вратата. Край колибата притичаха воини, изплашени до смърт. Някои се скриха в колибата, други бягаха към гората, сякаш някой ги гонеше, като изоставиха в средата на поляната трупа на другаря си, над който се виеше дим.