Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
На поляната се чуха звуковете на свирки и шумът на дребните камъчета, изсипани в тиквените кратуни. От време на време се чуваше някакъв глас, толкова силен, че заглушаваше целия шум.
— Ясно, че не можем да откажем без да се компрометираме окончателно. — каза Алваро — Трябва да отидем. Длъжността на пиайе, колкото и да е почетна все пак си има и своите лоши страни…
Те излязоха на поляната, където се бяха събрали няколкостотин диваци. Сред тях имаше и жени, жалки създания, обезобразени по същия начин както мъжете.
Тупи, който беше определен за вечеря на воините, вече беше доведен на поляната. Той беше млад човек на около 22 години, с прекрасно телосложение и черти, по-правилни и по-фини от тези на еймурите. Той пееше и танцуваше под акомпанимента на музикантите, като показваше по този начин, че не се страхува от смъртта. Зад него вървеше една стара баячка и носеше свещения кривак, който бразилските диваци използват за убиване на пленниците. Почти всички бразилски племена се отнасят към своите пленници с голямо уважение и ги считат за свещени. Те не ги държат затворени, а ги оставят свободни, като ги наблюдават да не избягат. От само себе си се разбира, че им дават храна в изобилие за да не измършавеят и те винаги обядват същото като предводителя на пленилото ги племе. Два дни преди срока, определен за умъртвяването им, в чест на обречените на смърт се устройва гощавка и нещастните жертви са длъжни да вземат най-дейно участие в нея и да се стараят да проявяват безгрижна веселост, макар и да знаят, че жените на племето вече подготвят съдовете, в които ще се вари месото им. Това изисква от тях обичая и никой от пленниците дори и не мисли да го наруши. Няма съмнение, че тупи, когото очакваше смърт, се беше показал достоен син на своето племе, което се славеше като едно от най-храбрите и най-войнствени сред бразилските племена. Той танцуваше, смееше се и се шегуваше с еймурите, които го заобикаляха, като се преструваше, че не чува песента на смъртта, която пееше старицата, носеща фаталния кривак.
„Ние държим птичката за шията — пееше старата жена и се опитваше да метне върху раменете на пленника нещо подобно на ласо. — Ако ти беше папагал, долетял при нас да кълве зърна, щеше да отлетиш. Но сега ние ти отрязахме крилата и ще те изядем!“
Тогава воинът прекрати шегите и танца си и внезапно обхванат от ярост се провикна гръмко:
— Вие ще ме изядете, но аз убих бащата на онзи воин, който е застанал до предводителя и изядох сърцето му и неговата решителност се пресели у мен и увеличи смелостта ми. Аз убих и един от вашите предводители и раних смъртоносно син& му, и изядох и двамата!…
Той вече беше стигнал до центъра на поляната, където беше накладен огромен огън, върху който беше поставена голяма решетка, направена от клоните на желязно дърво. Предводителят на еймурите, специално украсен за тържеството с разноцветни пера и огърлици, приближи до пленника, придружен от своята свита воини и според обичая предложи на пленника да погледне за последен път слънцето. После, като впи свиреп поглед в него каза:
— Откажи се от думите си, кажи, че не си изял бащата на този воин, един от нашите предводители и неговия син!
— Освободи ме и аз ще изям и тебе, и всичките ти воини! — отговори тупи.
— Ще ми платиш за това. Аз се готвя да ти нанеса смъртоносния удар, защото ти твърдиш, че си убил и изял мои воини. За това ти още днес ще бъдеш изяден.
Предводителят каза тези думи, като размахваше във въздуха кривака си, сякаш опитваше силата си.
— Това са превратностите на съдбата — спокойно отговори пленникът, като сви рамене. — Но моите приятели са многобройни и те ще отмъстят за мен!…
— Колко е храбър този воин! — каза Алваро, на когото юношата превеждаше целия словесен двубой.
— Той е доблестен воин, достоен син на своя баща, великият воин — отговори индианецът.
— Колко съжалявам, че не можем да направим нищо за да го спасим.
— Еймурите ще бъдат вбесени. Откажете се от това намерение…
Двама от еймурите се приближиха до пленника и завързаха краката му, като оставиха ръцете му свободни. Тогава той започна да се извива като бесен, като предизвикваше всички на бой. Като видя воините, които се приближаваха към него, той взе камъни и започна да замерва враговете си. Той имаше право да се защитава. Пленникът ревеше като ранен звяр и макар, че краката му бяха завързани, скачаше като елен.
Но обръчът около него се затягаше.
Предводителят вдигна кривака си… За няколко секунди пленникът продължаваше да удря с юмруци противниците си, после се чу тъп удар… Кривакът на предводителя разби черепа му и той падна на земята като поразен от гръм.