Неочакваната годеница
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: bride #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неочакваната годеница». Краткое содержание книги:
— Можете да бъдете сигурен, милорд, че не надценявам поетичните си качества — заяви Фийби, вземайки чашата си, и отпи голяма глътка.
Катон се задоволи само да кимне. Хвърли салфетката на масата и бутна назад стола си. Джайлс го последва с явно облекчение. Разговорите за поети и композитори не влизаха в кръга на неговите интереси.
— Трябва да тръгваме, Брайън. Дотам има един час път — каза Катон.
— Да, разбира се. — Брайън наклони глава в знак на съгласие. Нещата се развиваха бързо, но той не си правеше илюзии, че Катон вярва в искреността му. Този следобед щяха да го разпитват, но той бе напълно уверен, че ще звучи убедително.
Беше почти два часът същия ден следобед, когато Фийби и Оливия излязоха от къщата. Небето бе натежало от сиви облаци с черно по краищата, които като че ли носеха още сняг. Фийби, помнейки сутрешния инцидент, се бе преоблякла в една от старите си вълнени рокли и се бе въоръжила с дебела тояга, с която да опипва пътя. Поеха към селото. По пътя беше по-дълго, отколкото през полето, но сега полето бе непроходимо.
Бе навалял дебел сняг и Фийби вървеше напред, като преди да стъпи, опитваше пряспата с тоягата си. Оливия вървеше подир нея, стъпвайки внимателно в нейните следи, докато не излязоха на малката полянка.
— Мег си е у дома — и Фийби посочи дима, който се виеше от комина на колибата.
— Изобщо не е излизала. — Оливия махна с ръка към непокътнатата снежна покривка между портата и вратата на колибата. Отпечатъци от котешки стъпки се виеха на зигзаг между храстите, но нямаше никакви признаци някой да е идвал насам. — Макар че м-метлата сигурно би оставила следи — пошегува се тя.
Шегата не хвана място. Фийби я изгледа втренчено и пое по пътеката.
Оливия се запрепъва след нея.
— О, х-хайде де, Фийби. Та това беше само шега.
— Не мисля, че беше смешно.
Фийби вдигна тоягата и потропа по вратата.
— Стига де — каза Оливия. — Прощавай.
Фийби я погледна и й се усмихна.
— Разбира се. Хайде, да влизаме, докато не сме се превърнали на ледени шушулки.
Минаха една-две минути, преди да чуят шума от вдигането на резето, и вратата се отвори. Мег, увита в дебело одеяло, забрадила глава във фланелена кърпа, се опита да се усмихне, но успя само да направи гримаса. Отстъпи назад, подканвайки ги с жест да влязат.
— Какво има? Да не си болна? — запита загрижено Фийби.
— Зъб ме боли — каза Мег едва чуто. — Трябва да ми помогнете да го извадя. — И тя положи длан на забрадената буза. — Опитах всичко. Масло от карамфилчета, какво ли не. Трябва да се извади.
— Баща ми ми извади един зъб, като бях малка — каза Оливия. — Върза един конец на дръжката на вратата и я хлопна силно. Болеше — добави тя замислено.
— Няма да боли толкова, колкото сега — заяви Мег. — Хайде, Фийби, избави ме от това нещастие.
Тя седна на едно столче до огнището и едноухият котарак веднага се настани на скута й.
Зъбите на Мег непрекъснато й създаваха неприятности, Фийби и преди бе помагала на приятелката си и знаеше как да действа бързо и леко. Намери конец, установи кой е болният зъб и работата бе свършена за секунда. Мег побърза към легена в ъгъла на колибата, докато Фийби гледаше зъба, увиснал на конеца. Котаракът скочи на перваза на прозореца и започна да се мие.
— Колко много кръв — забеляза Оливия с обичайното си любопитство. — Човек не би помислил, че такова малко нещо може д-да причини такива последици.
— Човек не би помислил, че може толкова много да боли — каза пресипнало Мег, вдигайки глава от легена, за да вземе едно бурканче от лавицата. Изплакна устата си със съдържанието му и въздъхна облекчено. — Такава болка… просто не е за вярване.
— Искаш ли зъба? — И Фийби й го подаде.
Мег го взе, върза възел на конеца и го окачи на шията си.
— Може да подейства като талисман срещу бъдещ зъбобол. — Направи гримаса и докосна все още подутото си лице. — Слава на небесата, че дойдохте.
— Дойдохме да ти кажем нещо — и лицето на Фийби изведнъж стана много сериозно. — В селото говорят за вещици. Сутринта викарият опяваше.
Мег кимна бавно.
— Не се изненадвам. Помните ли последния път, когато ме повикаха при едно болно дете?
— Да. — Фийби се настани на ръба на масата.
— Е, детето умря скоро след като го лекувах.
Оливия престана да разглежда алабастровите кани и стъклените бурканчета с лекарства.
— От какво?
Мег вдигна рамене и се уви по-плътно в одеялото.
— Не мога да кажа. Беше добре, когато си тръгнах, но според майка му след час изпаднало в гърчове. Когато стигнах при него, беше вече мъртво.