Неочакваната годеница
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: bride #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неочакваната годеница». Краткое содержание книги:
Фийби зарови облечените си в ръкавици ръце в дълбоките джобове на наметалото и се сгуши на пейката, за да се стопли. Трябваше да намери Мег, но се налагаше да чака обеда.
— Тук е т-толкова студено, колкото и навън — оплака се Оливия. — Каква ужасна проповед.
Напълно беше права за студа. Двата малки мангала в притвора не намаляваха нито на йота студа и влагата.
— Той говореше за Мег — изрече Фийби.
— О, но т-това е невъзможно! — възкликна Оливия. — Тя никога на никого не е навредила.
— Трябва да е за нея, не може да е за друг от селото. Ще ида да я видя следобед. Ти ще дойдеш ли?
— Да, раз-збира се.
Оливия често придружаваше Фийби при посещенията й у билкарката и въпреки че се възхищаваше на Мег, я гледаше и с малко уплаха.
— Елате — повика ги Катон от вратата.
В гласа му имаше рязка нотка, която ги накара да се втурнат веднага към него. Изражението му беше мрачно, устата стисната.
— Какво каза на викария? — запита Фийби.
— Внимавай си в краката — предупреди я Катон, вместо да отговори на въпроса й. — Не искаш отново да се подхлъзнеш, нали?
— Защо поиска да говориш с него? — настоя Фийби, стъпвайки много внимателно по пътеката.
— Не ми харесват тия приказки за адския огън и жупел. Ако човек реши, че става силен, разбунвайки тълпите… За бога, Фийби!
Той сграбчи ръката й, когато тя се бухна в една пряспа.
— О! — Тя започна да се измъква от снега. Той бе влязъл в ботушките й и бе измокрил ръба на наметалото и роклята й. — Не я видях.
— Защо не гледаш къде вървиш? — изфуча той.
— Не мисля, че е правилно — заяви Фийби — да ми се караш просто защото си се карал с викария. — Тя погледна измокрените си крака с лека гримаса. — Така и така се подредих зле.
— Ох, каква си! По-добре да те отнеса у дома на ръце.
— Не, благодаря — каза Фийби. — Не съм особено лека.
И тя се запъти напред, опитвайки се да не обръща внимание на ужасното жвакане на топящия се сняг в ботушките й.
Катон забрави пререканията си с викария. Настигна Фийби с две крачки, обърна я към себе си, грабна я и я вдигна на рамо.
— Изобщо не си тежка — каза той и я потупа отзад, продължавайки да върви. — Стой мирно и скоро ще стигнем на топло и сухо.
— Не можеш да ме носиш из селото така! — протестира Фийби.
— О, никой нищо няма да си помисли — увери я той, без да спира. — Освен това вече всички са си отишли по домовете, при огъня и неделния обед.
Зад тях Оливия гледаше как Фийби изчезва зад ъгъла, кацнала на широкото рамо на съпруга си. Никога не беше виждала баща си да прави нещо подобно. Разбира се, така Фийби нямаше да падне в друга пряспа. Оливия побърза да ги настигне.
Пред вратата Катон спря и свали Фийби от рамото си. Нямаше нищо против игрите, но лейди Гранвил не можеше да се появи така пред прислугата.
— Уф! — каза Фийби, разтърсвайки единия си крак. — Съвсем замръзнах!
Влезе през отворената от Бисет врата и подметна дяволито през рамо:
— Благодаря за превоза, сър.
Катон поклати глава, гледайки я да се отдалечава, а после свали ръкавиците й и се обърна към иконома.
— Донеси чаша мадейра в кабинета ми, Бисет. А, Брайън… Вярвам, че си се настанил удобно — обърна се той към Брайън, който тъкмо слизаше по стълбите. — Ще ме извиниш, че ще те оставя сам преди обяда. Трябва да прегледам някои книжа и да се преоблека, преди да идем в главния щаб следобед.
— Разбира се, милорд. — И Брайън се поклони леко към замръзналата на място Оливия. — Оливия, сестричке. Пораснала си, откакто те видях за последен път.
И я изгледа с усмивчица.
— Надявам се, че няма да намериш к-климата в Уудсток така нездравословен, както беше според тебе в Йоркшир — каза ядовито Оливия. — Т-толкова ти беше зле тогава. Бълхи ли бяха… или въшки, а, Брайън? Не си спомням.
Ярка червенина се разля по слабото, източено лице на Брайън. Катон се бе отдалечил и не чу подигравката на Оливия.
— И както си спомням, тогава беше ял нещо, което не ти понасяше — продължи Оливия. — В-вярвам, че при това посещение няма да имаш подобен проблем.
Тънките устни на Брайън потрепераха. Фината линия на веждите му се изви въпросително.
— Говориш със загадки, сестричке. Съжалявам, че не си успяла да преодолееш това нещастно заекване. Звучиш като момиче от простолюдието. Чудя се, че изобщо имаш смелостта да си отвориш устата. Но поне би трябвало да опиташ да говориш ясно. Това би могло да намали неприятното впечатление.
Оливия почувства отдавна забравената тревога и ужасния хладен трепет в стомаха си, които Брайън винаги бе успявал да предизвиква у нея още откакто се помнеше.