Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Партията подкрепя само произведенията, които сплотяват народа. „Размразяване“ го осъждаме: неустойчиво, непостоянно, незавършено време!… Няма да оставим нещата да вървят на самотек!… Здраво държим юздите. Във всички издателства — наплив на ръкописи за затворите и лагерите. Опасна тема! По нея си падат любителите на пикантерията! Но това не е за всяка уста лъжица. Тук се иска мяра. Какво ще стане, ако всички започнат да пишат?
— Помня процеса срещу Бейлис, тогава вече ходех с дълги гащи… Ционистите накачулиха другаря Евтушенко, използваха неговата неопитност… Направо виц: велики поете, как сте със здравето? Ласкателството е най-отровното оръжие… Аз съм против погромите… Богатите евреи се криеха в жилищата на полицейските началства. Другарю Шостакович, и вие не сте се ориентирали както трябва. А Израел предлага да постави ваша симфония. А там държавата е класова. Евреите, които заминаха затам, сега пишат, че са безработни.
(Погледнах крадешком — на Евтушенко му бяха пламнали ушите. Как няма да пламнат, като те хулят от катедрата в присъствието на хиляда и петстотин души плюс триста души агитка. Не е чак толкова глупав и процесът на обработка, може би е имало смисъл да си губят времето.)
— Стихотворението „Бабий яр“ не е антисъветско, казват, че музиката била добра, ще я чуя. Глупост е да се забранява… Ами че заместник на маршал Малиновски беше евреинът Кайзер, той и сега командва в Далечния изток. Измежду първите, които плениха Паулус, беше един евреин, полковник Винокуров, комисар на бригада.
От пътуването до Франция на Некрасов, Паустовскси и Вознесенски оставаме с неприятно впечатление. Грешки е допуснал и Катаев в Съединените щати. Евтушенко не устоял пред изкушението да се хареса на буржоазната публика: казал, че „Бабий яр“ се критикува от догматиците, а народът го приема.
— Не съм за разграничаване от Запада. Сталин се плашеше, мислеше: ако започнем да разговаряме, веднага ще ни смачкат. А ние, ако не ни достигнат думите, можем да изпсуваме. Можем да общуваме, но трябва да държим високо достойнството на съветския човек. Така че общуването да е в наша полза.
( И тази програма великолепно бе изпълнена през следващите години. Започнах да възстановявам тези бележки с усмивка, като куриоз и анекдот. А както вървят страниците, гледам — и ония съвещания са имали смисъл и, дето се казва, партията победи. Там нямаше кой да се бори против партията, нашите дейци ставаха храбри чак когато се измъкнеха на Запад.)
С тия срещи Хрушов ни търкулна обратно не само до XXII конгрес, но и до XX. Той търкулна билярдната топка на собствената си глава до джоба на сталинистите в ъгъла на масата. Сега му стигаше само едно леко чукване.
На тази среща Лебедев не си направи труда да ме търси, беше угрижен и бързаше по совнаркомовския коридор от една врата към друга. Видът му беше значително по-началнически. След две седмици той ми отговори и за пиесата.
А въртележката на идеологията набираше скорост, вече беше по-лесно да спреш слънцето, отколкото нея. Преди да заглъхне ехото на двете кремълски съвещания, бе замислено друго, още по-важно: пленумът на ЦК през юни 1963 година, посветен изключително на „въпросите на културата“ (Никита си нямаше по-големи грижи в своята занемарена неугледна държава)! И с хрушчовски размах на пленума се канеха хиляди „работници“ от избраната област. Сега ми предстоеше по жегите цяла седмица да ходя и цяла седмица да дивея на тоя пленум, сякаш бях член на партията от „… година“, а не закоравял зек, а не писател през първите месеци на придобитата свобода. Моята клета слава започваше да ме въвлича в придворно-партийния кръг. Това вече опорочаваше биографията ми.
Наложи ми се да искам среща с Лебедев — да го увеща вам да ме лиши от високата чест да бъда поканен на пленума, да ме отърве от това. Така се видяхме за трети и последен път — в ЦК, на петия етаж на главното (Хрушчовото) стълбище.
Молбата ми крайно го учуди, защото хората се натискаха за покани за тия срещи и пленуми, измолваха ги по телефона, по тях се пресмяташе кой колко тежи. Можех ли да му откажа направо? Разбира се, не. Мънках нещо за семейните си обстоятелства… И Твардовски по-късно ме порицаваше: „октябристите“ (Редколегията на сп. „Октябрь“. — Бел. пр.) ще сметнат, че са ви пренебрегнали, че цената ви пада; в никой случай не сте имали право да отказвате. Ами да, аз вече не бях просто аз, моето подценяване водеше и до подценяване на „Новый мир“… От такава именно политика се състоеше литературата ни десетилетия наред.