Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Много късно — повтори той. — Съжалявам, но доколкото ми е известно, корабът вече е отплавал от пристанището. Вятърът тази нощ е особено благоприятен. Още следобед тя бе превозена тайно, с всичката си прислуга и багаж, на борда на една критска галера.
Извърнах се и си тръгнах с премрежени от сълзи очи. Откачих фенера си от куката в коридора, непохватно отключих входната врата и се втурнах в тъмницата навън. Вятърът фучеше, а морето бучеше зад крепостните стени, с разбиващи се във вълнолома талази. Бурята оплете дрехите около тялото ми и напълни устата ми с прах. Не можех повече да се владея и запокитих с все сили фенера, който прелетя като дъга в тъмнината, разби се и угасна. Тогава моят ангел-хранител и кучето ме спасиха. Нож ме прободе под лявата плешка, но се отплесна в ребрата, след което нападателят ми се препъна в кучето, извика от ухапването му и отново сляпо замахна. Жалният кучешки вой бе доказателство за това, че вместо мен, то бе получило смъртоносна рана. Ужасен гняв ме заслепи. Сграбчих врата на нападателя в жестока хватка, научена при турците. Воня на чесън и мръсни дрипи ме удари в носа. Притиснах главата му към земята и прободох боричкащото се тяло с кинжала си. Грозен рев се изтръгна от устата му. Наведох се над издъхващото куче, което се опита да ме близне по ръката, след което главата му се килна безчувствено настрана.
— Защо ме последва, нали ти забраних?! — рекох аз. — Не ти, а моят ангел-хранител ме спаси. Напразна саможертва, приятелю добър.
То беше само едно бездомно жълтеникаво псе, което се беше привързало към мен и което заплати с живота си за тази си привързаност.
В прозорците на палата проблесна светлина и портата шумно беше отлостена. Побягнах, но със заслепени от сълзи очи се блъснах в някаква стена и нараних лицето си. Избърсах с ръка кръвта и, без да се колебая, се отправих към Хиподрума. Лявата ми страна бе подгизнала в кръв. За миг измежду летящите облаци проблеснаха звезди. Очите ми посвикнаха с тъмнината, а в ударената ми глава барабанеше една и съща мисъл: „Францес, а не Константин! Францес, а не Константин!“
Наистина ли ме смятаха за толкова опасен, че дори не се осмеляваха да ме затворят в Мраморната кула? Францес ме беше предупредил да не посещавам къщата на Лукас Нотарас.
Но щом заобиколих Хиподрума и достигнах до хълма, тези безсмислени предположения изчезнаха от главата ми. Прокраднах се покрай гигантската грамада на „Света София“ и, притискайки с ръка ребрата си, се отправих към пристанището. Сърцето ми туптеше: „Няма я вече! Няма я вече!“
Ана Нотарас е напуснала града. Тя е направила своя избор. Какво всъщност бях очаквал? Заминала си беше без да проводи вест и без да се сбогува.
Мануил ме очакваше, поддържайки топлината в стаята ми. Не беше много изненадан от обеленото ми лице и от кръвта по дрехите ми. Веднага донесе чиста вода, балсам за рани и превръзки. Помогна ми да се съблека и изми раната ми, която се простираше от лявата ми плешка до кръста. Смъдеше ме ужасно, но болката на тялото беше утеха за душата.
Дадох му лекарска игла и копринен конец и му показах как да я зашие. Наредих му да я промие със силно вино и да я наложи с току-що насъбрана паяжина и мухъл, за да я предпази от възпаление. Едва когато ме превърза и ме положи в леглото, започна да ме втриса. Така треперех, че чак леглото се тресеше.
— Куче — прошепнах с трескав глас. — Слабичко жълто куче, кой си ти?
Дълго лежах буден. Бях отново сам, но не помолих за прошка. Ана Нотарас бе направила своя избор и кой съм аз да я осъждам?
Лежах замислен в тъмнината. Може би звездите са мислещи светове? От вселенската студенина лъчите им влияят върху хорските съдби. Още в майчината утроба те могат да направят от един — герой, а от друг — предател. От едного — философ, от другиго — тъпак. В божията вселена всичко е възможно и никога не ще узнаем по какъв начин Бог ни въздейства. Вероятно формите се менят. Кучето ме позна и вероятно в предишния си живот сме били познати. Вероятно и след този си живот ще го срещна, защото не може, не бива нищо да остане незапълнено. Разумът ми отказва да приеме възможността за такава раздяла.
Или може би не съм човек. Дали наистина съм ангел, който под бремето на собствените си окови не може да се познае и да се определи. Та нали сред хората съм срещал и такива, дето се отличават от другите и даже отричат природните закони. Такива, които не са могли да бъдат само смъртни. Защо съм се родил, къде отивам и какво е тайното ми предопределение, което несъзнателно осъществявам, сигурен като сомнамбул?