Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
— И за къде по-точно се е запътил младият господин?
— Ами, вероятно към селската кръчма. Къде на друго място би могъл да отиде?
— Има и други места, които биха били интересни за младия господин. А ще благоволили ли младият господин да се представи?
Симпатична е, определено симпатична.
— Владимир. Царско име, но не цар, не княз, а обикновен войник.
— Татяна. Царско име, но не царица, не княгиня. А селска курва. За по кратко Таня — перифразира отговора ми моята нова позната.
Не, че се стряскам толкова много от думи, но такова представяне ми идва малко непривично. Все пак се старая да изтъркалям казаното като шега:
— Последният израз на госпожицата вероятно е резултат от прекалена самокритичност?
— Ами… Като те гледам, си нов, идваш от друго място. Но където и да се завъртиш из селото, ще научиш за мен. С това определение — селската курва.
— Не можеш ли да употребиш по-деликатен израз? Примерно труженичка в областта на приложния секс?
— Мога — съгласява се Таня. — Ама моите селяндури няма да го разберат и ще започнат да разпитват какво означава. А така всичко е ясно и разбираемо.
— С какво се занимаваш, освен с приложния занаят? — питам я възможно най-незаинтересовано.
— Тая година завърших педагогически институт. Даскалица по образование. Но предвид наклонностите ми, не бях допусната до селското школо, макар че ми беше обещано. Селяните са народ предпазлив: На какво би научило едно младо курве невръстните им дечица? Сещате се нали, пази Боже! Сега, освен с приложен секс, както благоволи милостиво да се изразиш, се занимавам и с размисъл. Имам достатъчно време. А баща ми, също педагог, ме храни и облича. Майка нямам. Нещо да съм пропуснала?
Забелязвам пейка пред една от къщите. На такива пейки обичат да отморяват по вечерно време старите хора, докато се видят със съседите.
— Какво ще кажеш да приседнем и да си поприказваме? Не налитам на пиене и предпочитам сладкото бърборене пред селската кръчма.
— Нищо против, скъпи. Но, за тази вечер не можеш да разчиташ на нищо повече от разговори с мен. В състояние на месечно неразположение съм — усмихва се Таня и първа тръгва към пейката.
Без да искам, започвам да се смея.
— Има ли нещо, за което да не можеш да говориш? Нещо, което се притесняваш да споделиш?
Тя ми поглежда неочаквано сериозно:
— Има, и то много неща. Но това тъпо село постепенно успява да те накара да намразиш себе си. И да започнеш да плямпаш. За теб то сигурно е опаковано с романтиката на нещо забавно? Ще започнеш да разглеждаш с любопитство старите къщи. Ще откриеш доста очарование в простодушните селяни. Но те са селяндури в загубено село! — Казва го без злоба. Така стоят нещата.
Умее да се усмихва хубаво и открито. Но вече е започнала да трупа чернилката. След колко време ще стане обикновен циник? — Няма значение. Аз и без това не обичам еднопластовите хора. Симпатична ми е.
— Твоето село няма с какво толкова да ме накара да се заплесвам по него. И аз съм от село, и то по-интересно от твоето — опровергавам я с усмивка.
— И какво му е толкова интересно на твоето село? И в него живеят селяндури, предполагам? — поглежда ме с ленив, насмешлив поглед Таня.
— За мен, в моето село живеят селяни, а не селяндури. А иначе има хълм, със запазени фрагменти от крепостни стени. Река с меандри, като в приказка. В подножието на планина е, но има и равнини. Просто едно хубаво село.
— Предполагам, че си се махнал навреме от тази идилия. Иначе, би установил, че твоите селяни са си селяндури. Като те гледам, спадаш към породата „местен патриот“. А такъв се става, когато се махнеш от селото. Въздишаш по него отвреме-навреме, по малко и ти е хубаво…
— Честно да ти кажа, не въздишам особено. Ако има някакво емоционално движение на въздух през дробовете ми, то е във вид на пухтене. Но то е, защото не се чувствам комфортно в казармата.
— Не ги разбирам тия работи — повдига рамене Таня. — Но доколкото съм чувала, тук не е толкова лошо.
— За казарма, хич даже не е. Може да се каже, че е хлабаво. И точно това ме плаши. Няма как да продължи дълго. В един момент ще навият гайката. И от много хлабаво, ще стане много стегнато. Не ми харесва като перспектива. Идвам от такова, проклето място…
— Знаеш ли защо такива аналитици като теб не могат да се почувстват никога щастливи? — промърморва замислено тя. — Защото прекалено точно прогнозират неизбежното зло, което все някога ще дойде. Наполеон беше казал нещо от рода, че умният човек е лишен от хубавата възможност два пъти да изпита удоволствие от правенето на един и същи приятен гаф. Нали разбираш, умникът също прави грешката, но после го удря на анализ. И си мисли, че веднъж — да, случва се, приятно беше, но втори път — не бива! Радвай се на днешния ден, бе човек, не мисли за утрешния!