Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Излизам навън. Захладняло е. Екатерина е застанала на средата на двора и замислено гледа към огромната, златна тенджера на небето. Когато я наближавам, виждам че раменете й потреперват.
— Ще го схванете ли като преждевременна фамилиарност, ако Ви наметна якето си? — Знам, че и на мен ще ми е студено без него, но мога ли да я оставя да трепери като циганче на гара?
Тя се съгласява без превземки.
— Няма да го схвана като фамилиарност. Дори да ти е студено, трябва да ми предложиш якето си.
Тая не е от скромните. Подай й пръстче и си останал без ръка. Свалям якето и го намятам на раменете й.
— Може ли два въпроса? Бързи. На „Ви“ или на „ти“? И още: Мъжете грешници и длъжници на жените ли са в очите на почитаемата лейди?
Най-после погледите ни се засичат. Усмихва се.
— На „ти“. Грешници и длъжници ли са? — Не знам. Възприемам по-скоро виждането на Таня, че са необходимост.
Наистина съм превъртял. Сега пък ми се струва, че съм чувал този глас. Освен зрителни, явно имам и звукови халюцинации.
Тръгваме към вратата на двора, а после излизаме на тротоара. Интересен ефект — луната е надвесена над края на дългата улица. Наистина като златна тенджера. Вечерях ли днес? — Май не съм. Затова и луната предизвиква в мен гастрономически асоциации.
Тръгваме бавно един до друг срещу тенджерата. Поради студа и поради това, че няма какво да правя с ръцете си, ги пъхам дълбоко в джобовете на панталона. Като възпитан млад човек, който се е обзавел с непривично мълчалива дама, се чувствам задължен да продължа разговора.
— Може ли един леко интимен въпрос?
— Може.
— И ти ли изповядваш сексуалната религия на Таня?
Поглежда ме учудено:
— Каква сексуална религия?
— Ами, когато се запознавахме, Таня ми се представи като селската курва…
Все пак, репликата ми я жегва. Нищо. Да видим малко пламък в очите, да усетим емоция в гласа. Спира, вглежда се в мен, но после се усмихва.
— Да бъдеш като Таня, не е за всеки. Надявам се, че си разбрал, че Таня е много свестен човек…
— И аз имам такова предчувствие, но имам и възражения. Свестният човек не се предлага наред и на всеки.
— И Таня не се предлага наред и на всеки. В случая малко е преувеличила. Наистина, има моменти, в които забива в една посока, но и това си има причина.
— Каква е причината?
— Няма да излезе от мен. Ако счете за необходимо, да ти го каже тя. Но не бъди настойчив. Ако тя поиска, да сподели… Макар че…
— Макар че, какво?
— Можеш да го научиш и от някоя всестранно информирана местна баба.
Докато разговаряме, неволно забавяме крачки. После спираме пред някакъв двор. Отвътре се чува предупредително ръмжене на куче. Ако си вървим по пътя без да спираме, и то ще си трае. Но сега ни подсеща, че може да си пусне гласа. Нямаме работа точно в тази, неговата част от улицата.
Продължаваме бавния си ход под бледото лунно излъчване. По това време, самото светило произвежда енергията на някаква естествена магия. Тази магия кара хората да се влюбват един в друг и да творят произтичащите от това, здравословни и необходими глупости: Обричане във вечна любов, правене на деца и други полезни недомислици.
Аз самия си имам едно на ум. И макар, че кръвта ми е подтоплена, не мисля да се докосвам до Екатерина. Таня я инструктира категорично да не поддава на съблазните на плътта. Като я гледам каква е флегматична, хич и не мисля да я подгрявам.
— Вървим към къщата ти, нали? — подпитвам мълчаливата си спътница.
— Не, не вървим към къщата ми. А към къщата на баба. На гости съм за няколко дни.
След като провеждаме многословния диалог, млъкваме пак. Вървим и се правим, че не усещаме лунното излъчване. По някое време спираме пред някаква врата.
— Аз съм до тук — информира ме Катерина. — Благодаря за якето и изпращането.
Внимателно свалям якето от раменете й. Тя не помръдва. Стоя зад нея, без да я докосвам. Доближавам глава до ухото й.
— Таня те инструктира да не поддаваш първата вечер на мъжка агресия. Но за утре вечер нямаш забрана…
Най-после се засмива като хората. И този смях го познавам отнякъде. Обръща се неочаквано бързо, целува ме едва-едва малко под дясното око и хлътва в селския двор. Ето, колко е добре да бъдеш принципен. Засмя се, докосна ме с устни. Което означава, че утре вечер можем да продължим нататък.
Едва сега усещам колко ми е студено. Обличам якето и подтичвайки, поемам по обратния път. А в главата ми се върти безсмислица: Откъде познавам този смях? Откъде? Най-вероятно се припознавам. Всички мъже са братя во Христа. Нищо чудно жените да са сестри во Света Екатерина… А аз съм превъртял по светицата. На крачка съм от състоянието да превъртя още веднъж. По тази Екатерина. Може Таня да се окаже права? Може да е предопределение? Може…