Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Не след десет минути, но след половин час, войнишката група все пак пристига при офицерската. Отново строй и указания, само че този път ОЦ — особено ценни. „Значи, бойци, разпръсквате се през два реда и внимавате! Ако видите купол и тялото на парашутист, което…“
Ако е станало това, което не трябва да става, душата на сержант Боре вече се е наредила на опашката горе, за да се представи на Всевишния.
Тръгваме от единия край на безкрайната нива. Търсим. Добре, че има пълнолуние. По някое време, след полунощ излизаме от царевицата. Нищо. Нищичко!
— Бойци! Задачата е отговорна! Отваряйте си очите! Може би човекът се държи с последни сили за живота, така да се каже… Отваряйте си очите ей, че ще ви…
Боре, дръж се за живота, пак идваме!
Захладнява, царевичните листа режат ръце и лица. Псувни, кикот. „Ей го!“ „Къде бе?“ „Спокойно — майтап!“ „Да ти го…“.
Около три сутринта. Пак сме там, откъдето тръгнахме. Боре го няма. Офицерите се съвещават. Извикват Маратонеца.
— Бегом до портала! Там ще вземеш от дежурния бланка за…
Маратонецът приближава портала. Спира и мисли. Силно мисли. Вчера Боре дойде на работа с москвича. Сега москвичът го няма. Малко вероятно е железарията да се е възнесла на небето заедно с душата на стопанина си. Обръщаме постановката. Щом машината не е тук, а не е и на небето, значи стопанинът й, най-вероятно… Почуквам на дежурния, той излиза, протяга се и пали цигара. Проверявам работната си хипотеза. Питам. Отговаря:
— Е, па он доде снощи къде осем и половина, запали си московецо и си пойде дома.
Боре, Боре… Знаеш ли колко пъти ще бъде спрегнат по твой адрес любовният глагол? И дали ще ти се размине само с това?
Не бягам, а летя. Искам да зарадвам хората. Докладвам. Офицерите палят по цигара с облекчение. И войниците също палят, но нервашки. Поради доброто си домашно възпитание няма да цитирам целите им реплики, а само началото им. Започват с „Да ви…“ и „Да му…“
В четири сутринта ми се налага да взема отговорно решение. От командира на самолета случайно разбирам, че в други ден ще летят за Габриела. Би ли се намерило място за моята скромна персона на борда. Човекът вдига рамене:
— Да те впишат в полетния лист. Никакъв проблем.
Сержантът се появява около обяд. Обяснявам му за варианта с утрешния полет. Човекът мисли точно две секунди. Съобразява, че утре може да ми духне друг вятър в главата и затова трябва да се възползва от хубавата възможност да се отърве от мен още днес. С нетипична за себе си решителност отсича:
— Започваме да оформяме документите. Веднага!
Раздялата с него е почти затрогваща. Възможността да се спаси от мен явно радва сержанта. Толкова, че се отпуска и ми подава ръка:
— Такова… Всичко хубаво де… Аз съм обяснил на новия ти началник, че разбираш от парашути, ама ти е голяма устата. Виж… дръж си устата затворена и ще бъдеш добре. Ще видиш! — искрено ме уверява той.
Великият ме изпраща до самолета. Носи торбата ми. Вървим и мълчим. Ако казармата наистина ражда войнишко братство, вероятно е в такива моменти то да бъде осъзнато. Великият ми подава ръка:
— Фелдфебелът е прав. Дръж си устата затворена и почни на чисто. Ами, това е…
Прегръщаме се несръчно, потупваме се по раменете.
— Ще ми липсваш — признавам си аз.
— И ти на мен — засмива се тъжно Великият. — Но всеки трябва да си върви по пътя, нали?
Оскъдният диалог не ражда някаква нова сентенция. Докато набираме височина, през ума ми минава простичката мисъл „Няма значение по какви пътища ще ме залашкаш, Господи. Но направи така, че по-често да срещам по тези пътища хора, като Великия. Моля те!“
XVII. Какво би било едно село без хитрините си?
Ако има място, което може да бъде наречено войнишки рай, то това вероятно е Габриела? Е, може би не чак рай, но нещо подобно.
Командирът е с добре очертано коремче, възпитан. Разговаря с всички, включително и с войниците на „Ви“. Има кроткото излъчване на селски доктор, а не на военен. Като летец казват, бил направо добър. Но като човек е толкова внимателен, че да ти дожалее за него. Армията не е от най-деликатните институции и той е бяла врана в нея.
Не ме интересуват отношенията, които са над моето ниво. Но средата, в която попадам, ми разкрива чудесии, за възприемането на които ми трябва и малко въображение.
В четири и половина офицерите и сержантите вече ги няма. В пет без десет същото става и с войниците. В поделението остават само дежурните. Другите се изнасят — някои към кръчмата, други към съседни села. Някои в униформа, други в цивилно облекло.