Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Толкова хубаво, такава демокрация, че чак не е за вярване. Не ми е сложно да се досетя, че това е отскоро и няма да продължи дълго…
Първият, на когото се представям, е обзаведен с подходящ, професионален прякор. Оберфел. Сержантът на ротата, към която се зачислявам. Човек, който трябва да бъде вътре в нещата за всичко и всички. Според традиционния израз „майка на ротата“. Пуши цигара от цигара, пита само за най-необходимото. Явно знае да се пази отвсякъде и от всичко. Предпазлив, но с излъчване. Веднага усещам, че тоя не би се поколебал да отвърне на удара с удар. Или да посегне пръв, ако инстинктът му подскаже!
И новият ми шеф е сержант. Лъв-симпатяга. Не, въобще не е лъв, а някаква симпатична порода куче с добри очи. Три-четири години по-голям от мен. Първото нещо, което ми прави впечатление в него е погледът. Честен, добър, ироничен, но… мек. Погледне те и се плъзне встрани. Нормално е такъв човек да се старае да ти икономисва неприятностите, от него можеш да очакваш хубави неща. Разговорите ни рядко излизат извън шегаджийския тон. Но… Съмнение е, засега само съмнение: Ако се наложи да потърсиш помощ когато попаднеш в дълбока и мътна вода, може и да не ти протегне ръка… Няма да кажа, че е страхлив. Просто, има прекалено силно развит инстинкт за самосъхранение. Както повечето военни…
Дано не попадам в дълбока и мътна вода…
… И е един парашутист… Понеже не е имало подготвен абориген за тази служба, взимат човек, който си няма представа от парашутизъм, но е местен. Обучението му трае месец. Прави няколко скока. При последния му се случва неприятност, която се решава от само-себе си благоприятно. От тогава не скача. Но понеже, с течение на времето се е научил как се поддържат парашути, са го оставили. Чудо голямо, че не скача…
Още от първия ден отношенията ни вървят гладко и безпроблемно. Знам какво трябва да правя, знам как трябва да го правя, приятно ми е да се занимавам с работата си, върша я с удоволствие.
За сержанта остават три основни задължения. Първото е сутрин все пак да дойде в залата. Второто, да подпише документите, които му давам. Третото — да разкаже поне два нови вица. С последната задача се справя блестящо, просто има дарба да разказва забавни истории.
Малко ми досажда с разказите за предшественика ми. Нямах честта да го лицезра със собствените си очи, но това не е човек, а мит. Подготвен, организиран, добросъвестен, няма какво да му се опре, няма нещо, което да не знае…
Тези често повтарящи се разкази отначало са ми забавни, но по някое време леко започват да ми опъват нервите. Ако предшественикът ми е наистина такъв уникат, сержантът няма защо да занимава мен с този факт. Да се обърне към Светия Синод с предложение, превъзходният непогрешим да бъде канонизиран за военен светец. Неудачно предложение — никой не е канонизиран приживе. Ама сержантът не знае този факт.
Вероятно има и още нещо. Аз съм всезнайко като предшественика си, а ето — вместо да хвалят мен, хвалят него. И аз имам его, в края на краищата, сержантът би могъл да се сети и да се съобразява с това. Затова веднъж, след поредната хвалебствена тирада, предлагам да поставят пред залата мемориална плоча на превъзходния непогрешими с това да се реши въпросът веднъж-завинаги. Сержантът ме поглежда присмехулно: „Предложението е добро!“
Двайсетина дни след пристигането ми, съм осенен с превелика милост. Негова Светлост, Предшественикът Обретенов изгрява в поделението. Вероятно още милее за мястото и хората тук. Младо момче, пъстрооко, с весели искрици в очите. Но в тези очи има и… предупреждение. Умее да поставя хората на такова разстояние от себе си, каквато сам прецени. Ценно качество. Казваме си по две приказки и половина, но това е достатъчно. В себе си признавам, че сержантът е прав. Обретенов е свестен. Ако бях прекарал година не с фалцетния сержант и майора, а с него, е имало какво да купя. Въпрос на шанс, какво да правиш?… Добре е да имаш такъв човек за приятел.
Спомените за майора, първото летище, сержанта с фалцетния глас постепенно започват да избледняват. Здравословно е. Дай Боже така да продължи…
Дай Боже мамо, ама едва ли?… Израз от някакъв виц за набедена девственица…
Първите двайсетина дни в Габриела наистина ми позволяват да започна да виждам днешния си живот в почти оптимистични краски.
Още на втората сутрин, моят сержант ми разказва нещо забавно за селото. То си има интересна, вече утвърдена и изпипана в детайлите традиция. Местните моми често се омъжват за войници от летището. Но за да стане номера с омъжването, преди това трябва да стане другият, с успешната свалка. За целта, в похвално единомислие действат както младите дами — хитри селянки — така и родителите им. Примерният сценарий е следният: По есенно време, когато се източи първото вино, домът на младата селянка, пардон — дама, става притегателен център както за местните хашлаци, така и за военната младост. Организират се сбирки, виното тече, тече… В същото време се провеждат наблюдения върху момчетата в униформа. Преценява се кой отговаря на изискванията за бъдещ зет. След като се набележи подходящият екземпляр, с него се започва работа по отделна програма. Прави се така, че той да се почувства отделен — в хубавия смисъл на думата — от другите войници. Оказва му се по-специално внимание, както от страна на щерката, така и на цялата задружна селска фамилия. В скоби трябва да спомена, че щерката поне година-две по-рано е била пусната по волна програма да опознае нравите на войнишката порода. Така че, когато й се постави отговорната задача, тя вече е подготвена.