Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
„Не ставай глупава, Юнис. Питам се, защо ли се бави Джейк?“
(„Вероятно си реже ноктите. Урок номер две за това как да бъдеш жена: мъжете винаги закъсняват, но никога не го забелязват — защото се гордеят със своята акуратност. Шефе, нали не обеща на Уини да седиш в този фотьойл, докато се върне?“) „Разбира се, че не. Нямах такова намерение. Сърбят ме ръцете да се пробвам на пианото. Добре, че Кънингам се е разпоредил да донесат и него. Имам и роял, долу в голямата зала, купих го преди пет-шест години. Я да видим…“
Тя се изправи и дори не обърна внимание на високите токчета. Прекоси с грациозна походка стаята, седна пред малкото пиано и вдигна капака — след това разпери пръсти, припомни си встъпителните акорди към „Славянски танц номер 10“ на Дворжак и засвири… но се чу истинска какофония!
„Какво става, за Бога?“ — Джоан огледа клавишите и чукна с пръст средно С. Всичко беше наред, пианото не беше разстроено. И въпреки това, за да изсвири дори един акорд, й беше нужно непрестанно да гледа клавишите и бавно да мести пръсти.
Все пак успя да изкара една бавна, неритмична и нескопосана версия на „Пръчици“, като не сваляше поглед от клавишите и местеше разтрепераните си ръце. Отказа се малко преди края и дръпна ръце. „Толкова по въпроса за десетте години уроци по пиано!“ („А ти какво очакваше, шефе? Никога не ме е бивало с музикалните инструменти.“) „Радвам се, че майка ми не е тук, за да го чуе — тя издъхна с мечтата да стана прочут пианист. Юнис, защо не си се учила да свириш на пиано като малка?“ („Защото бях твърде заета да изучавам момчетата! Много по-благодатно поприще. Джоан, не се ядосвай, ако настояваш да свирим на пиано, ще ти вземем учител. Но сигурно ще трябва да почнем съвсем отначало. Музиката е в главата ти, мога да я чуя. Но ще трябва да проявиш търпение, докато я докараме до върховете на пръстите — на моите пръсти. Няма да е толкова лесно, колкото да се научиш да си люшкаш бедрата.“) „Е, няма чак такова значение.“ — Джоан се изправи. — („Почакай малко, шефе. Докато сме тук, хайде да включим Бетси и да проверим как работи.“) „Какво? Не разбирам нищо от стенобюра. Ще е по-зле дори от пианото.“ („Да проверим.“)
Тя се премести и седна зад стенобюрото.
„Е, Юнис? Откъде да започнем?“ („Успокой се, шефе, тялото помни. Само кажи: «Юнис диктува», сетне изрецитирай нещо, което си спомниш.“)
„Добре.“
— Юнис диктува. „Преди осемдесет и седем години нашите бащи основаха на този континент една нова нация, зачената в свобода и посветена на просперитета…“
Ръцете й докоснаха лекичко клавишите, нагласиха микрофона тъкмо навреме, за да улови първата дума, настроиха машината да слуша и въвежда текст, да поправя грешките, изтриха и коригираха, когато по инерция машината изписа „навред“, вместо „напред“ — и всичко това със спокойни и отмерени движения.
Накрая спря и провери резултата. „Проклета да съм! Как се получи, Юнис?“ („Не питай, миличка, защото ще се объркаме в дилемата на стоножката. Но Бетси мърка като котенце, сигурно се радва, че съм се върнала.“) „Е, аз също. Юнис, тази твоя машинка.“
— Бетси — има ли достъп до конгресната библиотека „Сейнт Луис“? („Разбира се. Свързана е с междубиблиотечната мрежа, макар че би могла да ограничиш търсенето в рамките на една библиотека.“)
„Което ще е напълно достатъчно. Искам да прочета някой материал за човешката памет и за това как работи.“ („Аз също. Имам чувството, че паметта ми е доста объркана. Но не съм съвсем сигурна. Остави на Бетси да се занимава с търсенето — поискай справки, статии, извадки и така нататък. Защото ако зададеш по-обширен въпрос, бедничката ще се затрупа с информация и тогава временната й памет може да блокира и да се изтрие.“)
„Ти знаеш, аз не. Ах, гледай да избягваш всякакви статии за поведенчески теории. Знам за Павлов и опитите му с онези нещастни кучета и не желая да слушам повече за това.“
(„Разбрано. Шефе, може ли да похарчим малко пари?“) „Давай, ако щеш купи пирамидите. Каквото ти се иска, мила.“ („Интересуват ме всички възможни сведения за Юнис Бранка. Тази Юнис, която бях преди.“) „Защо, прекрасна? Ако се притесняваш, че си продавала държавни тайни, няма начин да те докопат сега.“ („Не, имам предвид белите петна в паметта ми… може да се окаже нещо, което да го е нямало дори в твоите доклади за мен. Пък и така по-бързо ще те уверя, че наистина съществувам и не съм само рожба на въображението ти.“)
„Юнис, ако съм полудяла, единственото, което би ме притеснявало, е да не попадна в ръцете на някой психиатър. Защото тогава наистина ще трябва да ме напуснеш.“
(„Много мили думи, шефе. Но аз няма да си тръгна — обещавам.“)