Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
— Не.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Йо… Джоан, зная, че се безпокоиш за онези един милион долара. Страхуваш се да не са предизвикали верижна реакция. Когато най-сетне откриха Джо Бранка, взех самолет, за да му отнеса документа. Той беше сащисан. Не можеше да повярва. Прие фактите, но не и парите. Отказа да подпише документа, докато не изготвихме друго споразумение, в което не се споменава никакво парично възнаграждение. Сумата трябваше да се преведе на Центъра по кръвопреливане — това бе негова идея — в памет на Юнис Евънс Бранка. — («О, шефе. Ще се разплача!»)
«Аз също, мила.» («Но, шефе, Джо сигурно гладува.») «Ще се погрижим за това.»
Джоан въздъхна.
— Проклета да съм.
— Може би. И аз също. Но не мисля, че Джо Бранка има каквато и да било вина. Той не е материалист… Джоан. Произхожда от невероятно бедно семейство. Цвете сред бурените. Не можах да го накарам да приеме дори една скромна сума. Настоя сам да плати за гербовите марки върху документа, макар че това бяха последните му пари. Само клатеше глава и повтаряше: «Няма страх от фалит».
— Джейк, трябва да се погрижим за него.
— Не мисля, че ще можеш, Джоан. Той е горд по свой собствен начин, каквато бе и тя. Но все пак направих нещо. Докато го издирвах, успях да се сдобия със съдебно разпореждане да отворят апартамента му — благодарение на това се натъкнахме на писмо от майка му, което в края на краищата ни отведе при нея. Но научих, че е просрочил изплащането на наема, собственикът се бе разтревожил, че след смъртта на Джоан няма да има кой да го плаща. Разреших проблема, после отидох и купих апартамента. Докато Джо живее там, никой няма да му иска пари за наем. След това проверих в местната банка, открих сметката на Юнис и преведох там малка сума — достатъчна, за да има какво да яде през следващите няколко години. — («Ще свършат за месец, ако питаш мен. Шефе, той не разбира нищо от финанси. За него банковата сметка е нещо нереално.») «Не се тревожи, скъпа, ще се оправя с това.»
Джоан въздъхна.
— Джейк, сега съм малко по-спокойна. Но и натъжена заради Джо. Трябва да уредим този въпрос. Ако той наистина е толкова непохватен с парите, сигурно няма да е трудно да го подкрепяме, без да разбере.
— Добре, Джоан, ще помисля за това. Научих нещо от него — на моята възраст! — и то е, че има неща, които не можеш да купиш с пари. Когато предполагаемият продавач не се интересува от тях.
— Ще ми сипеш ли още малко шери? Искаш ли и ти? Щом не можеш да останеш, възнамерявам да си легна рано. Ще пропусна вечерята.
— О, Джоан, трябва да ядеш. Нужна ти е сила. Добре де, ако остана, ще вечеряш ли?
— Да! — Тя го дари с най-щастливата усмивка на Юнис. — Да, Джейк, разбира се, мили! Благодаря ти.
Вечерята не беше официална, обслужваха ги само Кънингам и двама прислужници. Джоан положи всички усилия да бъде очарователна и забавна домакиня — като същевременно се опитваше да сдържа лакомията си. Какъв невероятен вкус имаше всичко! Но тя почака, докато сервират кафето — Джейк отказа и вместо кафе поиска чаша порто — и едва тогава обяви:
— Благодаря ти, Кънингам, това е всичко за тази вечер. — Продължи едва след като останаха сами: — Джейк, кога ще мога да се явя в съда?
— Веднага щом се почувстваш добре. Бързаме ли?
— Не. Не бих имала нищо против да останеш мой попечител до края на живота ми.
Адвокатът се усмихна с крайчеца на устата.
— Джоан, при най-песимистичните предположения ти остават поне шейсет години живот. Моите няма смисъл да ги броим. Едва ли ще са повече от двайсет.
— Добре де, готов ли си да продължиш да изпълняваш ролята на мой главен мениджър? Или искам прекалено много?
Соломон задълбочено разглеждаше чашата си.
— Джоан… веднага щом съдът прекрати разпореждането за попечителство, няма да се нуждаеш от друг човек, който да движи делата ти.
(«Джоан! Смени темата, той възнамерява да ни напусне.») «Зная, зная. Тихо сега.» («Кажи му второто си име!»)
— Джейк, Джейк, мили… погледни ме. Погледни ме внимателно и не отмествай глава. Така те искам. Джейк, лъжа ли се, или не желаеш да ме виждаш… каквато съм сега?
Адвокатът не отговори. Тя продължи:
— Не е ли по-добре да свикнеш с нещата, вместо да бягаш от тях? Не мислиш ли, че тя… че Юнис би предпочела да останеш? («Продължавай да натискаш, сестрице, той иска да остане.»)
— Не е толкова просто… Джоан.
— Нищо не е толкова просто, колкото ни се иска. Но не мисля, че си в състояние да избягаш от ситуацията, в която си попаднал. Също както и аз. Единственото, което ще постигнеш, е да ме лишиш от приятел, на когото да разчитам. Какво постигнах, като си смених името?