Реката на смъртта

— Той е добър човек — каза Беатрис, когато дребосъкът си отиде.

— Сигурно — отговори Лий.

— Справя се не по-зле от истински доктор, когато става въпрос за обичайните неща.

— Дано да е така — Лий се усмихна на момичето. Лицето го заболя — явно англичанинът го бе подредил добре.

— Каза, че до утре не трябва да ставате от леглото. — Тя се изчерви.

„Срамежливка такава“, помисли си Лий. — А, аз все пак мисля, че мога да си отида — чувствам се съвсем добре. Рядко ми се случва да припадам из разни барове.

— Не — възпротиви се момичето, — не бива да си ходите. Мисис Чейс каза, че можете да останете тук толкова дълго, колкото е необходимо.

Тя се изправи, отиде до един шкаф и извади шише с лекарство.

— Гади ли ви се от лауданума? Знам, че на някои хора действа така.

Лий поклати глава и Беатрис внимателно отмери две капки от опиата в чаша с вода. Когато протегна ръка, за да вземе лекарството, Лий разбра, че дясната му ръка беше съвсем наред — изтръпнала и с разранени кокалчета, но без счупени кости. След няколко дена щеше да стреля с оръжие толкова добре, колкото и преди.

— Мистър Мартин каза, че сте имали голям късмет, дето реброто не се е счупило по цялата си дължина — можело е да пробие някой от вътрешните ви органи.

Лий се размърда. Действително гърдите му бяха здраво превързани. Онзи удар на Ащън наистина му бе счупил реброто, или поне го бе пукнал не на шега.

Момичето дойде до леглото, хвана ръката на Лий и отново започна да я разтрива с лекарството. Малко щипеше, а освен това миризмата му напомняше на конюшнята в старата семейна ферма в Паркър, Индиана.

Лий заспа и сънува, че пак е вкъщи, в голямата купа сено, прегърнал котката Писана и чака Джеймс да се прибере у дома.

Чуваше как майка му говори с Берта Мей, докато двете приготвят в кухнята вечеря за всички, които щяха да дойдат да посрещнат Джеймс.

Това беше голямо събитие, понеже Джеймс се връщаше със сержантски чин, който бе получил, след като го бяха наградили с медал заради боя при фреде-риксбург. Лий много му завиждаше през тези две години, когато бе чакал да порасне достатъчно, за да участва в сражения. Но за да можеше това да стане, той и Джордж Бебкок трябваше да изтърпят още три години, а войната не продължи толкова. И двете момчета бяха на тринадесет и близките им не им разрешаваха да отидат на фронта, дори и само като барабанчици. Не беше честно, при условие че всички казваха, че това е последната война, която щеше да се води изобщо. Значи Джеймс щеше да се къпе в слава До края на живота си, а Лий щеше да остане с пръст в устата, и то само защото се бе родил няколко години по-късно!

Той се претърколи по гръб в сеното и вдъхна миризмите на конюшнята — кожа, конски изпражнения и мехлем. Беше станал рано и вече бе приключил с всичките си задължения. Не му оставаше нищо друго, освен цял ден да чака завръщането на Джеймс и да гледа как се вдига шум около него — просто да ти се доповръща от отвращение! За какво беше цялата тая суматоха? Той самият би се справил не по-зле, ако някой му беше дал шанс да го направи. Щеше да им даде да се разберат на тези Републиканци!