Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
А днес, твърдо бе решил той, чаят щеше да е толкова горещ, че още да пари!
Този ден Елбраян остави деветата кошница точно навреме и пое дълбоко дъх, припомняйки си точното разположение на последните капани, които елфите му бяха заложили. Едва за трети път през всички тези седмици, беше успял да тръгне от блатото с деветата кошница на гръб, преди трапезата му да беше сложена. Предишните два пъти се бе втурвал обратно изпълнен с надежда, само за да стане жертва на все по-лукави и по-лукави клопки.
— Не и днес! — зарече се той и се завтече към тресавището.
Зад един от завоите зърна добре прикрита кална локва, но я избегна с лекота, скачайки на един близък камък. Благодарение на един навременен слънчев лъч, промъкнал се през листатите клонки, успя да забележи няколко полупрозрачни нишки, опънати на височина от глезена до коляното. Този капан заемаше немалка част от пътеката и за миг Елбраян се поколеба дали да не свърне встрани и да мине през храстите, после обаче се отказа и вместо това забави крачка.
— Не и днес! — повтори си той и като наведе глава, се хвърли напред.
Прескачаше нишките една по една, без да мисли за нищо друго, освен за поредното препятствие.
Когато се справи и с последното въже и се втурна надолу по склона, чу гръмък смях, този път обаче — примесен с нотки на искрено възхищение.
Само след няколко минути целта му — блатото, кошницата, обедът — изникна пред очите му, на броени метри от него. От двете страни на пътя бяха струпани високи камъни, правещи всяка крачка встрани практически невъзможна, освен ако не навлезеше дълбоко в храстите покрай пътеката.
Елбраян отново забави крачка, избирайки предпазливостта пред възможността да спечели няколко секунди, които бездруго нямаше да се отразят на приготвените за него гозби.
Бяха изкопали и дупка (кога ли бяха успели!), след което я бяха покрили с кал и изсъхнали листа, поддържани от сплетени пръчки. Като се изключи новопоявилият се ров, пътеката изглеждаше почти същата, както при предишното му идване за пълна кошница.
Почти същата.
Елбраян се засили с намерението да прескочи трапа, ала не бе направил и една крачка, когато едва доловимо кискане зад гърба му го накара да се закове на място.
Доволна усмивка плъзна по лицето му и той размаха пръст по посока на храста, от който бе долетял смехът.
— Хитро измислено! — възкликна Елбраян одобрително и като се приближи до ръба на „дупката“, махна листата и пръчките.
Точно както очакваше, под тях нямаше нищо, освен твърда земя. Истинската яма започваше на метър-два от фалшивата — точно където щеше да се приземи, ако се бе опитал да прескочи първия „ров“.
Сега беше ред на Елбраян да се смее — веднъж разкрил капана, той с лекота го преодоля и се насочи към заслуженото си възнаграждение.
— Не и днес! — провикна се той, но този път нито смях, нито шушукане се чуха откъм храстите. — Не лекве тоуител! — повтори той на елфически и бавно мина покрай последното дърво. Най-после бе успял!
Или поне така си мислеше.
Изневиделица нещо изсвистя във въздуха, на милиметри под брадичката му. Миг по-късно някъде съвсем наблизо се разнесе тъп звук и когато се обърна, Елбраян видя една миниатюрна стрела да стърчи от близкото дърво. Още една профуча зад него само след секунди и той рязко се обърна. Едва когато видя сребърната диря, проточила се след стреличката, младежът разбра какво всъщност става.
Трета, после и четвърта стрела изсвистяха опасно близо.
— Не е честно! — извика той, когато се опита да се махне оттам и установи, че не може да помръдне, уловен в капана на лепкавите нишки.
Хвърли безпомощен поглед първо към храстите, откъдето идваха стрелите, после към димящите гозби, от които го деляха само няколко крачки.
А стрелите продължаваха да свистят покрай ушите му и да затягат лепкавата прегръдка, която го държеше в плен.
— Не е честно! — не спираше да повтаря Елбраян, докато се бореше със сребристите нишки.
Успя да измъкне няколко стрели от дървото, в което се бяха забили, други пък се скъсаха, ала и това не му помогна особено, тъй като тези нишки се впиха в дрехите му и още повече ограничиха движенията му.
Поредната стрела мина толкова близо, че го одраска по рамото. Задавян от гняв и острата болка, Елбраян изръмжа нещо нечленоразделно и се вкопчи в ранената си ръка.