20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
В тая минута една от тежките волски коли, които извозват до пристанищата на Лоара дървета, сечени в хубавите местни гори, излезе от един коловоз на пътя, по който яздеха нашите конници. Край нея вървеше човек, който подкарваше бавните животни с дълъг остен.
— Ей, друже! — извика Планше на воловаря.
— С какво мога да ви услужа, господа? — попита селянинът с тоя чист говор, с който се отличават жителите на тая страна и който би засрамил градските пуристи от Сорбонския площад и Университетска улица.
— Търсим дома на господин граф дьо Ла Фер — каза д’Артанян. — Чували ли сте това име между имената на околиите владетели?
Като чу името, селянинът си свали шапката и отговори:
— Господа, тия дървета, които возя, са за него; сякох ги в бранището му и ги карам в замъка.
Д’Артанян не пожела да разпита тоя човек — неприятно му беше може би да чуе от друг това, което беше казал преди малко на Планше.
— Замъкът! — си каза той. — Замъкът! А, разбирам! Атос не е от търпеливите; навярно той като Портос е принудил селяните си да го наричат ваша светлост, а къщурката му — замък. Той имаше тежка ръка, тоя мил Атос, особено когато си бе пийнал.
Воловете вървяха бавно. Д’Артанян и Планше яздеха след колата: това им омръзна.
— Значи тоя е пътят? — се обърна д’Артанян към воловаря. — И няма опасност да се заблудим?
— О, боже мой, няма, господине! — отговори човекът. — И можете да вървите по бързо, вместо да скучаете, като се тътрите подир такива бавни животни. След половин левга ще забележите един замък вдясно; оттук той още не се вижда поради мрежата от тополи, която го скрива. Тоя замък не е Бражелон, а Ла Валиер, продължете пътя си; но на три изстрела с мускет, на едно възвишение, заобиколено от грамадни явори, се издига голяма бяла къща с покрив от плочи — това е замъкът на господин граф дьо Ла Фер.
— А дълга ли е тая половин левга? — попита д’Артанян. — Защото в нашата хубава Франция от левга до левга има разлика.
— Десет минути път, господине, за добър кон като вашия.
Д’Артанян поблагодари на коларя и препусна веднага; после, развълнуван неволно при мисълта, че ще види отново тоя особен човек, който толкова го обичаше и който толкова допринесе със съветите и примера си за благородническото му възпитание, той отпусна постепенно поводите на коня и продължи пътя си замислен, с наведена глава.
Срещата със селянина и държанието му дадоха и на Планше повод за важни размисли. Никога, нито в Нормандия, нито във Франш Конте, нито в Аргаа, нито в Пикардия, области, в която повечето беше живял, той не беше срещал у селяните такава непринуденост, учтивост, такъв чист език. Той беше готов да помисли, че е срещнал някакъв благородник, фропдьор като него, принуден да се преоблече, също като него, по политически причини.
Скоро на завоя на пътя пред очите на пътниците се появи, както беше казал воловарят, замъкът Ла Валиер; после, на около четвърт левга след него, бялата къща, заобиколена с явори, се очерта върху фона на масив от гъсти дървета, които пролетта бе покрила със сняг от цветове.
При тая гледка д’Артанян, който обикновено не се трогваше лесно, почувствува в дъното на сърцето си особено вълнение — толкова силни са през целия живот спомените на младостта. Планше, който нямаше причини да се вълнува така и който забеляза с учудване възбудата на господаря си, поглеждаше ту д’Артанян, ту къщата.
Мускетарят измина още няколко крачки и се намери пред една желязна ограда. Изработена с вкус, с който се отличаваха летите предмети от онова време.
Зад оградата се виждаха грижливо поддържани зеленчукови градини, доста обширен двор, в който няколко лакеи с различни ливреи развеждаха коне, и карета, впрегната в два местни коня.
— Ние се лъжем, или тоя човек ни е излъгал — каза д’Артанян, — невъзможно е да живее тук Атос. Боже мой! Дали ие е умрял и дали това имение не принадлежи на някой с неговото име? Слез от коня, Планше, и иди да се осведомиш; признавам си, че нямам смелост да ида сам.
Планше слезе от коня.
— Кажи — продължи д’Артанян, — че един минаващ благородник желае да поднесе почитанията си на господин граф дьо Ла Фер, и ако останеш доволен от сведенията, тогава кажи името ми.
Планше поведе коня за юздата, приближи се до вратата и позвъни, веднага излезе един прислужник с побеляла коса, който се държеше право въпреки възрастта си.
— Тук ли живее господин граф дьо Ла Фер? — попита Планше.
— Да, господине, тук — отговори прислужникът учтиво на Планше който не носеше ливрея.
— Един благородник, изпуснал службата, нали?
— Точно така.
— И който имаше един лакей на име Гримо — продължи Планше, който с обичайната си предпазливост смяташе, че от повече сведения глава не боли.