Пирамидата на бог Слънце

Сега бях крайно напрегнат за онова, което щеше да направи. Той не каза нищо, нито дума. Обърна се бавно и отиде отново до прозореца. Аз стоях безмълвно, изпълнен с очакване. Безмълвна бе и моята вътрешност. Никаква мисъл не се явяваше, никакво чувство не се пораждаше. Сърцето ми тупкаше. Чувах го. Някой, който мълком се молеше, ли имаше в мен?

Устад напусна прозореца. Възможно ли е едно лице за толкова кратко време толкова много да се промени? Неговото беше като озарено от духовно сияние. Очите му грееха. Спря пред мен и откъсна бавно и грижливо от ръкописа последния лист, за да не го повреди. После захвърли томчето към старите вестници и извика с радостен тон:

— Тук имаш, ефенди, всичко, всичко! „Пътят към страданията“, „Биографията“ и преди всичко „Оправданието“, което не дължа на ни един-едничък човек тук на земята! Изгори го, когато можеш, заедно с вестниците-макулатури! Сега най-сетне, най-сетне те разбрах: „Ако човечеството ме от дверите изхвърли, за да мен, човека, на кръста прикове, то ще мен от моята вина освободи, но от своята така няма да се отърве!“

Сега изпъна високо фигура. Челото му внезапно се помрачи от свещена, неумолима сериозност. От очите му запламтяха гневни лъчи, а гласът му звучеше от най-голямата си дълбочина, когато продължи:

— Трябваше ли да тръгна по "моя път към Голгота“, или трябваше да приканя враговете да се грижат за гредата в своето око, а не за съчицата в моето? От кой монарх или бог бяха натоварени да проведат съд над мен? Да не би да стояха като извисени духове на неизмерима дал над мен? Не! Защото тогава изобщо нямаше да ме зачетат! Те бяха фитил, точно както аз, повече нищо! Да, те нямаха дори собствено масло, а живееха от моето! И тъкмо това е, което ги отличава! Ако не се намери някой, от чиито грешки могат да живеят, в техните фенери ще настъпи тъмна нощ. Но намерят ли веднъж такъв, те не го изпускат с години, докато не го погълнат напълно, както някога в съня на фараона седемте мършави крави изяли седемте тлъсти! А когато сетне духът стане дефицит в страната, поне те ще са спасени от гладна смърт… за вечното благо на цялата нация! Трябваше ли да се оставя да бъда подет от техните рога? Длъжен ли бях да се оставя заради грешките си да ме прогонят греховете на други от един свят, върху който притежавам поне също толкова големи права като техните? Кой вътрешен или външен закон може да ме осъди да бъда единственият сред милиони, който драговолно поема грешките си, докато останалите, затънали до шия в своите, със злорада наслада зяпат към мен? А като ме сочат сега за умрял и погребан, не е ли един почти непонятен позор да хленча тук в моя "гроб“, вместо мощно да се раздвижа и да разпилея камъните?