Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Другие приключения » Пирамидата на бог Слънце
Пирамидата на бог Слънце - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Пирамидата на бог Слънце

Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:

Този популярен роман с продължение в пет части е сред първите творби на Карл Май. Той е публикуван в издателството на Мюнхмайер през годините 1882–1884 под наименованието «Горската роза». Романът разкрива историята на двама испански графа, братята Родриганда, от които единия живее в Мексико, а другия в Испания. И двамата са обградени от мошеници, които се домогват до техните владения. Намират се обаче силни и честни приятели, които помагат на намиращите се в беда: сред тях е немския лекар Щернау. Пъстрото и увлекателно действие се развива сред индианци, трапери и вакероси в Мексико, в дивата и опасна пустиня Мапими, в испанските Пиренеи, а също във Франция и Германия. Освободителната война на мексиканците под ръководството на по-късния президент Бенито Хуарес съставлява исторически задния план на събитията. Борбата между него и противника му император Максимилиан усилва драмата на световната история, която завършва трагично с гибелта на Максимилианите в Мексико. Като ярки герои в романа с продължение наред с доктор Щернау се открояват и индианците «Мечешко сърце», «Бизоново чело» и особено трапера «Лешоядовия клюн», един от тия уестмани, които въпреки драматизма на събитията не губят чувството си за хумор. 65-те глави на романа с продължение «Горската роза» са разпределени в следните томове: Замъкът Родриганда (том 51) Пирамида на бог слънце (том 52) Бенито Хуарес (том 53) Трапера «Лешоядовия клюн» (том 54) Смъртта на императора (том 55) Екранизации на романа са филмите с режисьор Артур Браунер Der Schatz der Azteken, 1965 Die Pyramide des Sonnengottes, 1965 В главните роли: Лекс Баркър (доктор Щернау), Рик Батаглия (капитан Вердоха) и др.
1 ... 49 50 51 52 53 54 55 56 57 ... 195
Перейти на страницу:

Отгърнах последния лист на книгата и му я подадох. Той видя новите редове.

— Някакво стихотворение! — каза.

— Моят отговор на твоето — обясних аз.

— Кога го написа?

— Докато стоеше при прозореца. Нека го чуя, високо!

Той зачете:

— Дойдох при теб смирено в моя слънчев светлик, ала ти не поиска мен и него да имаш. Нали се мислеше, че дух си много велик, бе свикнал дарите на тоз’ дух да възхваляваш. За вечността онова написано считаше, което за човешки очи пише човешка ръка, а пък самият един ръкопис оставаше, който неотпечатан си остава в сандъка! Дойдох при теб с моята слънчева светлина, ала ти вярваше собствена да излъчваш. Тя мъждееше май, но не беше сияйна, и ти скъпо трябваше за лампа доплащаш. В миг целия свят да озариш ти искаше за твоята и на глупците ти блажеността, но фитилът се лека-полека смъкваше, и самият си вече обгърнат в тъмнота! Сега идвам с целия онзи слънчев блясък, в който се духовете молят на Господа. Възнамерявам наистина за най-последно към теб да пристъпя в обилие от яснота. Не схванеш ли и сега чудото велико, а то е толкоз просто, на лампата мизерна като фитила се смъкни и това е всичко — на духа ти липсва и следа от светлина!

Беше започнал четенето с онзи висок тон, какъвто смяташе, че се изисква от стихотворния размер. Но само след първите редове той започна да се снижава. Изреченията се следваха по-бавно, защото мисълта се възпротивяваше да върви с тях толкова бързо. Настъпваха дори кратки паузи. Лицето на Устад ставаше все по-сериозно и по-сериозно. Когато стигна до края, препречете още веднъж тихо стихотворението.

Сега бях крайно напрегнат за онова, което щеше да направи. Той не каза нищо, нито дума. Обърна се бавно и отиде отново до прозореца. Аз стоях безмълвно, изпълнен с очакване. Безмълвна бе и моята вътрешност. Никаква мисъл не се явяваше, никакво чувство не се пораждаше. Сърцето ми тупкаше. Чувах го. Някой, който мълком се молеше, ли имаше в мен?

Устад напусна прозореца. Възможно ли е едно лице за толкова кратко време толкова много да се промени? Неговото беше като озарено от духовно сияние. Очите му грееха. Спря пред мен и откъсна бавно и грижливо от ръкописа последния лист, за да не го повреди. После захвърли томчето към старите вестници и извика с радостен тон:

— Тук имаш, ефенди, всичко, всичко! „Пътят към страданията“, „Биографията“ и преди всичко „Оправданието“, което не дължа на ни един-едничък човек тук на земята! Изгори го, когато можеш, заедно с вестниците-макулатури! Сега най-сетне, най-сетне те разбрах: „Ако човечеството ме от дверите изхвърли, за да мен, човека, на кръста прикове, то ще мен от моята вина освободи, но от своята така няма да се отърве!“

Сега изпъна високо фигура. Челото му внезапно се помрачи от свещена, неумолима сериозност. От очите му запламтяха гневни лъчи, а гласът му звучеше от най-голямата си дълбочина, когато продължи:

— Трябваше ли да тръгна по "моя път към Голгота“, или трябваше да приканя враговете да се грижат за гредата в своето око, а не за съчицата в моето? От кой монарх или бог бяха натоварени да проведат съд над мен? Да не би да стояха като извисени духове на неизмерима дал над мен? Не! Защото тогава изобщо нямаше да ме зачетат! Те бяха фитил, точно както аз, повече нищо! Да, те нямаха дори собствено масло, а живееха от моето! И тъкмо това е, което ги отличава! Ако не се намери някой, от чиито грешки могат да живеят, в техните фенери ще настъпи тъмна нощ. Но намерят ли веднъж такъв, те не го изпускат с години, докато не го погълнат напълно, както някога в съня на фараона седемте мършави крави изяли седемте тлъсти! А когато сетне духът стане дефицит в страната, поне те ще са спасени от гладна смърт… за вечното благо на цялата нация! Трябваше ли да се оставя да бъда подет от техните рога? Длъжен ли бях да се оставя заради грешките си да ме прогонят греховете на други от един свят, върху който притежавам поне също толкова големи права като техните? Кой вътрешен или външен закон може да ме осъди да бъда единственият сред милиони, който драговолно поема грешките си, докато останалите, затънали до шия в своите, със злорада наслада зяпат към мен? А като ме сочат сега за умрял и погребан, не е ли един почти непонятен позор да хленча тук в моя "гроб“, вместо мощно да се раздвижа и да разпилея камъните?

1 ... 49 50 51 52 53 54 55 56 57 ... 195
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)