Пирамидата на бог Слънце

Сега стоеше там до прозореца, обърнат с гръб към мен. Не ми обръщаше внимание, беше се вглъбил единствено в себе си. Последната страница на неговия „път на страданията“ беше още празна. На масата имаше мастило и перо. Кой говореше в мен? Той ли ми заповяда да напиша това, което чувах? Сторих го! Вмъкнах се в неговия начин на писане. Същата стихотворна стъпка и същия брой стихове. Три строфи започваха точно както неговите „Дойдох…“, „Дойдох…“ и после „Сега идвам…“ Той не видя, че пишех. Свърших, затворих книгата и се махнах от масата. Тогава се обърна, дръпна се от прозореца и се упъти към мястото, където бях писал. Спря там и заговори бавно, с дълбок тон:

— Къде го прочетох? А може би не съм го чел. Някой разказал ли ми го е? Насън ли съм го видял? Не зная, но то е в мен. Искам сега да ти го кажа.

Вдигна поглед към мен. По лицето му пробяга сякаш светлина и той възкликна:

— Имаше твоите очи! Съвсем същите очи, които сега лежат в сянка и все пак изглеждат толкова светли! Странно!

Замисли се за кратко. После продължи:

— Беше ден, в който Небето стоеше отворено. И заговори Господ: „Тръгнете да избавяте!“ Те се подчиниха на заповедта, всички, всички, хиляди. Сред тях и предопределената за мен. Беше Джаннех, Божият слънчев лъч!

Каква дума! Джаннех! Неговият дух започваше да мисли ясно, определено, чисто. Чувах и виждах, че е намерил правилния път. Продължи:

— Потърси ме. Колко трудно можех да бъда намерен! Лежах в най-затънтения, най-мрачния земен кът, при моите бледи предци, изцяло покрит от дрипавото наметало на лишенията. Гладувах. Беше толкова спарено, толкова тъмно под моята жалка завивка. Но ето че една малка, малка ръчичка се мушна и леко я повдигна. Слънчев лъч пропълзя към мен и там, където вътрешно свършват нервите на слуха, прозвучаха тихите, ласкави думи: „Сега си мой! Аз съм поздрав от небесното Божие царство и трябва да остана завинаги при теб като душа. Но ме дръж здраво! И излез от този ъгъл при нас навън в светлината! Ако не искаш да ме изгубиш, отправяй своя дух нагоре, не надолу! Аз се нуждая от Божието дихание, а болния лъх на дълбината трябва да избягвам!“ Тогава аз отметнах дрипите и отидох в светлината на деня, в топлината. Едва сега видях с какво обилие дарява човека Господното благоволение и посегнах с твърда ръка към него, мислещ за дедите, на които то бе нужно. Тогава те, разсипниците на живота, се стекоха, те, които толкова малко ги е еня за бледната сиромашия, че дори за дрипите й зловидят. Тлъстите, накичени със злато пестници сграбчиха мършавата ръка, за да й изтръгнат онова, което си бе извоювала с тежък труд. Стигна се до битка! В нейните къси паузи виждах две бистри, ласкави очи, но които ставаха все по-тъжни и по-тъжни, а онзи душевен глас ми нашепна: „Обръщам внимание на твоя дух! Онези дрипи бяха криле, той не можеше да ги види!“ Ала този дух се възправи гневно пред мен и предяви своите „свещени права“. Аз се подчиних и в дните на битката, които не искаха да свършат, душевната молба отзвучаваше все повече и повече в далнината, докато накрая престанах да я чувам. Също онези очи не видях никога вече. Техният тъжен поглед беше угаснал за мен!