През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
На лист от бележника си написах следните думи на турски:
«Приеми присърце молбата на този кюрд. Избягвай да гневиш мютесарифа.»
След като добавих името си, сгънах бележката и я дадох на кюрда, който бързо се отдалечи.
Това беше авантюра, вярно е. Но съдбата сякаш ме бе поставила на върлина, по която се бях изкачил само наполовина. Трябваше ли отново да се спусна и се откажа от наградата, когато едно малко усилие бе необходимо, за да се озова горе?
Халеф се върна и донесе толкова много храна и плодове, че можехме да изкараме цяла седмица.
— Хаджи Халеф Омар, много си донесъл! — му казах.
— Аллах акбар (Аллах е велик), сихди, но гладът ми е още по-велик. Знаеш ли, че с Ифра не сме яли нищо от днес сутринта в Спиндурт?
— Тогава яжте! Но преди това донеси някои неща, за да не си тръгне гостът ми гладен.
В този момент отдолу се чу гълчащият глас на Мерсинах, който се смесваше с умоляващия шепот на някакъв мъж. Малко след това Халеф доложи:
— Сихди, някакъв човек иска да се качи, но хазяйката не му дава.
— Кой е той?
— Един от жителите на Амадие. Дъщеря му е болна.
— Какво общо има това с нас?
— Извинявай, сихди! Когато преди малко купувах хляб, притича някакъв мъж, който за малко щеше да ме събори. Попитах го закъде се е забързал и той ми каза, че търси хеким, защото дъщеря му внезапно е заболяла и може би ще умре. Тогава го посъветвах да дойде при теб, ако не може да намери лекар, и ето че той е тук.
— Глупаво си постъпил, Халеф. Знаеш, че не съм лекар.
— О, сихди, ти си много учен човек и можеш всичко, дори и да излекуваш някой болен.
Какво можех да направя. Халеф отново ме беше хвалил и трябваше да му сърбам попарата.
— Хазяйката е по-умна от теб, Халеф! — казах аз. — Но върви и доведи горе човека.
Той отиде и скоро се върна с един мъж, чието чело бе оросено от пот. Човекът беше кюрд, личеше по къдрицата, която се подаваше от вече вехтия тюрбан. Все пак той носеше турски дрехи.
— Селям! — поздрави припряно мъжът. — О, господарю, идвай бързо, иначе дъщеря ми ще умре. Тя вече говори за небето.
— Какво й е?
— Шакара е обладана от зъл дух, който ще я погуби.
— Кой го казва?
— Старият хеким, който доведох. Той й окачи амулет, но каза, че това едва ли ще й помогне.
— На колко години е дъщеря ти?
— На шестнайсет.
— Страда ли от гърчове или епилепсии?
— До днес никога не е била болна.
— Какво прави злият дух с нея?
— Той е влезнал през устата на Шакара, защото тя се оплака, че някой дере гърлото й. После уголеми очите й, за да може да гледа през тях. Устните й са алени, също и лицето. Сега тя лежи и говори за хубостите на небето, които вижда.
Трябваше бързо да й се помогне, защото момичето сигурно се беше отровило.
— Ще видя дали мога да ти помогна. Далеч ли живееш?
— Не.
Тръгнахме бързо. Мъжът ме поведе през три улички и стигнахме до къща, която все още изглеждаше твърде представително. Собственикът сигурно не принадлежеше към бедните жители. Прекосихме две стаи и влязохме в трета. На нисък миндер лежеше по гръб момиче. Отстрани бяха коленичили няколко плачещи жени, а наблизо полугласно се молеше възрастен мъж.
— Ти ли си хекиминът? — го запитах.
— Да. Дяволът е влязъл в нея, ефенди.
— Глупости! Ако дяволът я е обладал, нямаше да говори за небето!
— Ефенди, ти не разбираш това. Той й е забранил да яде и пие и от него й се вие свят.
— Дай да видя!
Отстраних жените и коленичих до болната. Шакара беше много красиво момиче.
— Господарю, спаси дъщеря ми от смъртта! — се вайкаше една от жените. — Ще ти дадем всичко, което притежаваме.
— Да — потвърди мъжът, който ме беше довел. — Всичко, всичко е твое, защото Шакара е единственото ни дете, тя е смисълът на живота ни.
— Спаси я — прозвуча глас от дъното на стаята. — Ще бъдеш богато възнаграден и ще станеш любимец на Бога.
Погледнах натам, откъдето се бе разнесъл гласът, и съзрях стара жена, която ме накара изненадано да се втренча в нея. Тя беше може би стогодишна, но фигурата й не беше прегърбена. Очите й имаха младежки блясък, чертите й бяха необикновено красиви и одухотворени, а белите й плитки стигаха почти до земята.
— Да, спаси Шакара, спаси правнучката ми! — повтори старицата, при което вдигна молитвено ръце, сключени около броеницата. — Ще коленича и ще се моля на Божията майка, за да успееш.
Какво чувах? Католичка! Тук между кюрдите и турците!
— Моли се! — отговорих развълнуван. — Ще видя дали някой човек е в състояние да помогне.