През дивия Кюрдистан

— О, сихди, ти си много учен човек и можеш всичко, дори и да излекуваш някой болен.

Какво можех да направя. Халеф отново ме беше хвалил и трябваше да му сърбам попарата.

— Хазяйката е по-умна от теб, Халеф! — казах аз. — Но върви и доведи горе човека.

Той отиде и скоро се върна с един мъж, чието чело бе оросено от пот. Човекът беше кюрд, личеше по къдрицата, която се подаваше от вече вехтия тюрбан. Все пак той носеше турски дрехи.

— Селям! — поздрави припряно мъжът. — О, господарю, идвай бързо, иначе дъщеря ми ще умре. Тя вече говори за небето.

— Какво й е?

— Шакара е обладана от зъл дух, който ще я погуби.

— Кой го казва?

— Старият хеким, който доведох. Той й окачи амулет, но каза, че това едва ли ще й помогне.

— На колко години е дъщеря ти?

— На шестнайсет.

— Страда ли от гърчове или епилепсии?

— До днес никога не е била болна.

— Какво прави злият дух с нея?

— Той е влезнал през устата на Шакара, защото тя се оплака, че някой дере гърлото й. После уголеми очите й, за да може да гледа през тях. Устните й са алени, също и лицето. Сега тя лежи и говори за хубостите на небето, които вижда.

Трябваше бързо да й се помогне, защото момичето сигурно се беше отровило.

— Ще видя дали мога да ти помогна. Далеч ли живееш?

— Не.

Тръгнахме бързо. Мъжът ме поведе през три улички и стигнахме до къща, която все още изглеждаше твърде представително. Собственикът сигурно не принадлежеше към бедните жители. Прекосихме две стаи и влязохме в трета. На нисък миндер лежеше по гръб момиче. Отстрани бяха коленичили няколко плачещи жени, а наблизо полугласно се молеше възрастен мъж.

— Ти ли си хекиминът? — го запитах.

— Да. Дяволът е влязъл в нея, ефенди.

— Глупости! Ако дяволът я е обладал, нямаше да говори за небето!

— Ефенди, ти не разбираш това. Той й е забранил да яде и пие и от него й се вие свят.

— Дай да видя!

Отстраних жените и коленичих до болната. Шакара беше много красиво момиче.

— Господарю, спаси дъщеря ми от смъртта! — се вайкаше една от жените. — Ще ти дадем всичко, което притежаваме.

— Да — потвърди мъжът, който ме беше довел. — Всичко, всичко е твое, защото Шакара е единственото ни дете, тя е смисълът на живота ни.

— Спаси я — прозвуча глас от дъното на стаята. — Ще бъдеш богато възнаграден и ще станеш любимец на Бога.

Погледнах натам, откъдето се бе разнесъл гласът, и съзрях стара жена, която ме накара изненадано да се втренча в нея. Тя беше може би стогодишна, но фигурата й не беше прегърбена. Очите й имаха младежки блясък, чертите й бяха необикновено красиви и одухотворени, а белите й плитки стигаха почти до земята.

— Да, спаси Шакара, спаси правнучката ми! — повтори старицата, при което вдигна молитвено ръце, сключени около броеницата. — Ще коленича и ще се моля на Божията майка, за да успееш.

Какво чувах? Католичка! Тук между кюрдите и турците!

— Моли се! — отговорих развълнуван. — Ще видя дали някой човек е в състояние да помогне.