Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
— Моля те, недей! Какво искаш да правиш?
— Да те спася, да спася и двама ни.
— Много е късно!
— Не е късно. Нощта вече настъпи и трябва да се действа. Имам все пак някои сигурни предположения. Убеден съм, че има устройство, което може в даден момент да спре действието на шлюзовете. Би трябвало да има канали, които да позволяват бързото изтичане на водата. Трябва да ги намеря…
Аврелия не го чуваше и продължаваше да повтаря:
— Моля ви, не ме оставяйте сама в тази ужасна нощ. Страх ме е, скъпи Раул!
— Тъй като не ви е страх да умрете, не трябва да ви е страх и да живеете. Водата не може да стигне до хамака по-рано от два часа. Дотогава аз ще бъда тук Заклевам се, Аврелия, че ще се върна, каквото и да се случи, за да ти кажа дали сме спасени, или за да умрем заедно.
Той се освободи от прегръдките й, наведе се към нея и прошепна нежно:
— Имай ми доверие, скъпа. Знаеш, че винаги се справям с положението. Ще те предупредя с някакъв сигнал веднага, щом успея. Очаквай две изсвирвания, два изстрела или нещо подобно. Моля те, дори когато усетиш, че водата започва да те облива продължавай да вярваш в мен.
Тя се отпусна безпомощно.
— Върви, щом искаш.
— Нали няма да се страхуваш повече?
— Да, защото ти го искаш.
Той съблече сакото и жилетката, събу обувките и погледна светещия циферблат на часовника си. После го свали, закачи го на вратата си и скочи във водата.
Навън цареше непрогледен мрак. Раул нямаше оръжие и план за действие. Беше осем часа…
Първото впечатление беше ужасно. Нощта беше непрогледна. На небето нямаше нито една звезда, а гъста мъгла се стелеше наоколо. Раул се почувства като слепец. Ушите му долавяха единствено гробната тишина. Не се чуваха дори двата водопада, които бяха погълнати от водите на езерото. В тази мрачна бездна Раул трябваше да вижда, да слуша и да достигне целта.
Нито за момент не бе мислил сериозно да търси каналите. Това би било лудост и сигурна смърт. Целта му беше да стигне до двамата бандити. Те се бяха скрили и навярно се бояха да нападнат открито противник като Раул. Предпочитаха да дебнат с пушките си под прикритието на тъмнината.
Ледената вода стигаше до гърдите на Раул. Тя му причиняваше силна болка и той се убеди, че не може да преплува до шлюзовете.
Пипнешком мина покрай скалата, изкачи залетите от водата стъпала и стигна до пътеката. Изкачването беше много трудно. Спря внезапно, тъй като в далечината видя блещукаща през гъстата мъгла светлина. Невъзможно беше да определи точно откъде идва тя. Най-вероятно беше да е другата страна на езерото, откъдето бяха стреляли двамата престъпници.
Раул се колебаеше. Ако тръгнеше по суша трябваше да върви опипом по скалите, да слиза в пропасти и да загубва от погледа си светлината. Представи си Аврелия, която беше затворена в дъното на гранитната гробница и взе решение. Върна е бързо по пътеката, хвърли се във водата и заплува.
Струваше му се, че ще се задуши. Водата беше непоносимо студена. Разстоянието, което трябваше да преодолее, не беше повече от двеста и петдесет метра, но беше готов да се откаже. Струваше му се, че това, което прави, е извън силите му. Единствено мисълта за Аврелия му даваше сили. Той я виждаше как чака в пещерата, а наоколо й се чува дяволският плисък на езерото.
Раул удвои усилията си. Светлината го направляваше и той не смееше да откъсне поглед от нея. Възможно беше Вилхелм и Жодо да са на пост. Обърнатата към езерото светлина осветяваше страната, откъдето можеха да бъдат нападнати.
Като наближи брега, започна да се чувства по-добре. Плуваше бързо и изглежда това загряваше мускулите му. Светлината ставаше все по-ярка. Той смени посоката и заплува малко по-встрани, за да избегне осветената площ. Предполагаше, че бандитите са на върха на скалата, която беше вдадена в дефилето. Раул усети под краката си острите камъни и тихо излезе на брега.
Малко вляво, над главата му, се чуваше човешки говор. Не можеше да определи какво разстояние го дели от Вилхелм и Жодо. Не знаеше и как най-сигурно и лесно да стигне до тях. Трябваше да върви наслука.
Разтри силно тялото си със сух пясък. След това изстиска дрехите си и ги облече пак. Изчака още няколко мига и тръгна.
Не срещаше нито стръмен наклон, нито остри скали. Пълзеше по трошливи канари, които се ронеха, а корените на растенията, за които се опитваше да се задържи, се изскубваха. Напредваше много бавно, като впиваше до кръв нокти в рохкавата земя.
Никога през деня Раул не би предприел такова лудо пълзене. Бясната му енергия идваше от зловещото тиктакане на часовника му, който неумолимо му напомняше, че с всяка измината секунда опасността за Аврелия нараства. Трябваше да успее непременно.