Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
Тя промълви:
— Питайте.
Той каза веднага:
— Какво точно се случи, след като пристигнахте тук с майка си? Какви пейзажи видяхте? Къде ви водиха дядо ви и приятелят му?
— Никъде. Сигурна съм, че спях в един хамак, както днес. Около мен разговаряха. Това са спомени, които бях забравила и които сега се връщат отново. Спомням си миризмата на тютюна и пукота от отварянето на бутилка. После… после… вече съм будна… дават ми да ям. Грее ярко слънце.
— Слънце?
— Да, но това май че беше на другия ден.
— Сигурна ли сте, че е било на другия ден?
— Да, сигурна съм. Събудих се на това място на другия ден и навън грееше слънце. Само че всичко се е променило. Виждам същото място, но сякаш се намирам другаде. Виждам канали, но те не са точно тук.
— Искате да кажете, че не са на същото място?
— Водата не ги достигаше.
— Можехте ли да излезете от пещерата?
— Точно така, излязох от тази пещера. Дядо ми вървеше напред, а майка ми ме държеше за ръка. Под краката ми беше хлъзгаво, а наоколо имаше някакви развалини… Чуваше се звъна на камбаните, който е винаги в ушите ми.
— Всичко съвпада с моите предположения — каза през зъби Раул.
Настъпи тягостна тишина. Водата зловещо се плискаше, а масата, триножника, книгите и столовете плуваха в нея.
Той трябваше да седне в края на хамака и да наведе глава, за да не се опира в гранитния свод. Навън се здрачаваше, но настъпващата нощ едва ли щеше да им помогне. Раул напрягаше мисълта си, за да намери някакво решение. Аврелия лежеше до него и той долавяше в очите й нежност. Тя хвана една от ръцете му, наведе се и я целуна.
— Боже мой, какво правите? — каза замаян той.
Тя промълви:
— Обичам ви.
Зелените й очи блестяха в полумрака. Той чуваше как бие сърцето на любимата му и чувстваше, че не е изпитвал подобно щастие.
Тя обви ръце около шията му и нежно каза:
— Обичам ви. Това е моята голяма и единствена тайна, Раул. Тя е целия ми живот и друга не ме интересува. Обикнах ви още от първия момент, без дори да ви познавам, без дори да ви видя достатъчно добре. Обичах ви и през онази нощ и затова ви презирах… Срамувах се… Устните ви ме завладяха още там, на пътя край гара Бокур. Почувствах нещо, което не познавах и това ме ужаси. Изпитах такова удоволствие и щастие в онази страшна нощ, и то от човек, който не познавах! С цялото си същество чувствах, че ви принадлежа и нямам друго желание, освен да стана ваша робиня. Бягах от вас, не защото ви мразех, а защото ви обичах прекалено много и това ме плашеше. Бях толкова развълнувана, че повече не исках да ви виждам, но мислех единствено за вас. Успях да понеса всичките ужаси, които се стовариха върху мен, само защото вие съществувахте. Появявахте се винаги, когато имаше някаква опасност за мен. Раул, прегърнете ме силно. Обичам ви, Раул!
Той с болезнена страст я притисна към себе си. Никога не беше се съмнявал в тази любов. Пламъкът на първата целувка му беше подсказал за нея, а във всяка от срещите им имаше една загадъчност, чиято причина той отгатваше. Нежните думи на девойката, свежият й дъх и ласките й го сковаваха. Страхуваше се от голямото щастие, което изпитваше. Неукротимата му воля за борба у него изчезваше.
Аврелия схвана интуитивно вътрешната му слабост и го притисна още по-силно.
— Да се примирим, Раул. Нека се покорим на съдбата. С вас не се страхувам от смъртта. Искам тя да ни намери прегърнати, слели устни в последната ни любовна целувка. Сигурна съм, че никога нищо няма да ни донесе по-голямо щастие, отколкото в този миг.
Двете й ръце се бяха впили в него и той не можеше да се освободи. Тя наклони глава към неговата.
Да целуне прекрасната уста, която му се отдаваше, означаваше да се признае за победен и да се подчини на неизбежното. Раул не желаеше това. Цялата му същност се противопоставяше на подобна подлост, но Аврелия го молеше с думи, които го обезоръжаваха.
— Обичам ви… обичам ви!
Устните им се сляха, Раул вкуси опиянението на целувка, която съдържаше целия пламък на живота и всичката сладост на смъртта. Докато те се отдаваха на опиянението си, нощта все по-бързо се спускаше наоколо. Водата продължаваше да се покачва.
— Не, няма да допусна да умрете — извика стреснат Раул.
— Аврелия се опита да го задържи. Той я хвана за ръцете, а тя го молеше през сълзи: