Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
Успя. Стигна до малка полянка. След малко допълзя и до една долинка. В дъното й се намираше полуразрушена колиба. На едно дърво пред нея висеше опушен фенер. На отсрещната страна двама души лежаха един до друг с гръб към него. До тях светеше електрически фенер, който беше направлявал действията на Раул.
Той погледна часовника си и потрепери. Изминали бяха петдесет минути — много повече, отколкото бе пресметнал предварително. Раул разбра, че има половин час, за да спре водата. Ако дотогава не узнае от Жодо какъв е механизмът за спиране, няма да му остане нищо друго, освен да се върне при Аврелия, за да умрат заедно.
Раул стигна пълзешком до колибата. Жодо и Вилхелм, които седяха на двайсетина метра от нея, смятаха че се намират в пълна безопасност и разговаряха високо. Гласовете им звучаха ясно, но не можеше да се разбере за какво говорят. Той се спря нерешително. Беше дошъл с намерението да действува енергично, но нямаше определен план. Не притежаваше никакво оръжие и беше опасно да влезе в ръкопашна схватка, която можеше да загуби. Не знаеше и дори в случай на успех противниците му дали ще се съгласят да преговарят.
Започна още по-бавно да пълзи напред, като се надяваше някоя дума от разговора им да му подскаже какво да прави. Измина още два или три метра и стигна до едно място, откъдето думите се чуваха ясно.
Жодо казваше:
— Не се ядосвай, дявол да те вземе! Когато слязохме до шлюза, нивото беше на кота пет. Това означава, че водата е стигнала до свода на пещерата. Сигурно е като две и две — четири, че с тях е свършено.
— Въпреки това трябваше да застанем по-близо до пещерата, за да следим, да не излязат от нея.
— Защо не го направи ти, приятелю?
— Ръката ми е счупена.
— Признай си, че се страхуваш от онзи юначага…
— И ти се страхуваш, Жодо.
— Не твърдя обратното… предпочетох куршума и наводнението, след като се сдобих с тетрадките на стария Талансей.
— Не произнасяй това име, Жодо.
Гласът на Вилхелм беше тих. Жодо му се присмя.
— Той вече е една мокра кокошка, не се притеснявай!
— Спомни си Жодо, какво ти каза майка ми след излизането ми от болницата: „Знаете къде този дявол Лемези е скрил Аврелия. Като го проследите, ще стигнете до съкровището и това е добре. Съгласна съм синът ми да действа заедно с вас, но без кръв и без престъпления…“
— Нямаше нито капка кръв — каза подигравателно Жодо.
— Знаеш какво искам да кажа и какво стана с нещастния човек. Когато има смърт, има и престъпление. Същото се отнася за Раул и Аврелия. Нима ще кажете, че смъртта им ще е естествена?
— В такъв случай трябваше ли да изоставим цялата работа? Мислиш ли, че тип като Лемези ще ти отстъпи мястото си заради черните ти очи? Познаваш го добре. Първо ти счупи ръката, а после щеше да ти смачка и физиономията. Трябваше да избираме или ние, или той.
— А какво ще стане с Аврелия?
— Двамата представляват едно цяло. Не може да премахнеш единия, без да премахнеш другия.
— Нещастната…
— Стига си се вайкал. Искаш ли съкровището, или не? То не се печели, като си пушиш лулата. Не видя ли, че в завещанието на маркиза Аврелия е наследница на Жювенското имение. Какво щеше да направиш при това положение? Може би щеше да се ожениш за нея? За женитбата са нужни двама, скъпи приятелю.
— Какво ще стане тогава?
— Утре езерото ще се върне в нормалното си положение. Не по-рано от други ден, защото така им е наредил старият, овчарите ще се върнат. Ще намерят маркиза умрял при нещастен случай. Те ще предположат, че е паднал в пропастта сам, а не че някой му е помогнал. Няма да намерят завещанието му, защото то е у мен. Няма да има и наследници, защото маркизът няма роднини. Държавата ще сложи ръка на имението му и след шест месеца ще бъде обявен търг за продажбата му. Тогава ние ще го купим.
— С какви пари?
— Шест месеца са предостатъчен срок, за да се намерят пари. Освен това имотът няма стойност за човек, който не знае тайната му.
— Ако започне съдебно разследване?
— Срещу кого и по какъв повод?
— Срещу нас във връзка с Лемези и Аврелия.
— Те няма да бъдат намерени и ще ги сметнат за безследно изчезнали.
— Няма ли да ги намерят в пещерата?
— Не, защото утре сутринта ще отидем там. Ще вържем по един камък на краката им и ще ги хвърлим в езерото.
— Какво ще правим с автомобила на Лемези?
— Следобед ще се измъкнем с него и никой няма да узнае, че изобщо са идвали тук. Ще помислят, че любовникът й е отвлякъл малката от санаториума и заедно са отпътували в неизвестна посока. Харесва ли ти моя план?