Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
— Вдясно има една пътека, по която жена трудно може да мине. Затова ще трябва да ви нося.
— Защо да не опитам сама?
— Ще се намокрите — каза той. — Достатъчно е един да гази във водата.
Той направи предложението си искрено и без задна мисъл, но забеляза че тя се изчерви. Изглежда мисълта да я носи, както в Бокур не и харесваше.
Двамата мълчаха, чувствувайки неудобство един от друг.
Младото момиче, което стоеше до брега, потопи ръката си в езерото и промълви:
— Няма да мога да изтърпя тази ледена вода…
Тя се върна обратно, като той я следваше. Мина четвърт час, който се стори много дълъг на Раул.
— Моля ви, да вървим — каза той. — Положението става опасно.
Тя се подчини и двамата заедно напуснаха пещерата. В момента, когато тя увисваше на врата му, нещо изсвистя и отломки от камък се разхвърчаха около тях. В далечината се чу гърмеж.
Раул веднага пусна Аврелия. Втори куршум удари в скалата до тях. Той дръпна момичето, бутна го вътре и се затича, като че ли атакуваше някого.
— Раул, забранявам ви!… Ще ви убият.
Той я сграбчи отново и насила я вкара в пещерата, откъдето беше изтичала, за да го спре. Тя се вкопчи в него и не го пускаше.
— Моля ви, останете тук…
— Не сте права — възрази Раул, — трябва да се действа.
— Не искам да се излагате на опасност… не искам… Аврелия го прегръщаше с треперещите си ръце и диво го притискаше към себе си. Беше забравила предишните си страхове.
— Не се страхувайте — каза тихо той.
— Не се страхувам от нищо — отговори тя, още по-тихо, — но трябва да сме заедно… Да не се разделяме пред опасността, която ни застрашава.
— Имате право. Няма да ви оставя — обеща Раул. Той показа главата си навън, за да огледа хоризонта.
Те бяха обсадени. Двама стрелци осуетяваха всеки техен опит да излязат навън. По малките облачета дим Раул откри мястото, където се намираха враговете им. Те се бяха разположили на двеста и петдесет метра от пещерата, на десния бряг на дефилето. От тази позиция те контролираха езерото и целия плаж. Извън обсега на куршумите им оставаше само вдлъбнатината вдясно и мястото, където се намираше огнището, което бе закрито от стряхата.
Раул направи усилие да се разсмее.
— Става смешно — каза той.
Смехът му изглеждаше толкова естествен, че Аврелия се окуражи.
Раул се пошегува:
— Ето ни обсадени. При най-малкото мръдване ще получим куршум. Трябва да призная, че всичко е организирано много добре.
— От кого?
— Веднага помислих за стария маркиз, но не може да бъде той.
— Какво е станало с него?
— Сигурно е попаднал в някоя клопка, която са му скроили стрелците отсреща. Това са навярно Жодо и Вилхелм Ансивел, от които не можем да чакаме милост.
Той се стремеше с думите си да отвлече вниманието на Аврелия от истинската опасност, която ги заплашваше. Изстрелите не представляваха нищо пред повдигащото се ниво на водата, която беше най-страшната съюзница на бандитите.
— Защо са подготвили тази клопка?
— Заради съкровището — каза Раул. — Аз обезвредих Марескал, но подцених Жодо и Вилхелм и те ме изпревариха. По необясним начин са узнали плановете ми, нападнали са маркиза и са задигнали книжата, които искаше да ви предаде. Навярно ни дебнат още от сутринта.
Не ни посрещнаха с куршуми, когато пресичахме дефилето, защото овчарите пасяха стадата си наблизо. Нямаше и защо да бързат. Знаели са, че ние ще чакаме Талансей, след като прочетем визитната му картичка, на която някой от тях беше написал няколко извинения. Точно тук ни устроиха засадата. Веднага, щом сме пресекли дефилето, те са затворили шлюзовете и нивото на езерото е започнало да се увеличава, без да забележим. То се пълни от двата водопада, водата от които няма къде да изтича. Овчарите вече се завръщат в селото, а езерото е отлична мишена. Така Раул остана изигран.
Всичко това той й каза с шеговит тон, като човек, който се забавлява от номера, който са му скроили. У Аврелия се породи желание да се разсмее.
Раул драсна клечка кибрит и запали цигара.
Отвън се чуха още няколко изстрела.
Нивото на езерото продължаваше да се повишава. Водата стигаше почти входа на пещерата.
Раул накара Аврелия да легне отново на хамака, а той скочи на единия от камъните на огнището. След малко изтича до масата, събра в една салфетка остатъците от обяда и ги постави на рафта до рисунките. Отвън отново се гръмна.
— Много е късно — каза Раул. — Няма от какво да се страхуваме повече. Малко търпение и ще се измъкнем. Преди да започнем изпълнението на моя план, трябва да починем и да възстановим силите си. След няколко часа ще настъпи нощта. Тогава ще избягаме по пътеката. Нощта е нашето спасение.