Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
— Защо да не се запозная с нещата, преди да си тръгна? Можеш ли да отвориш пред мен каналите за изтичане на водата?
Жодо възрази:
— Според тетрадките на маркиза са нужни осем часа, за да може да се изпразни езерото.
— Добре тогава, отвори ги сега. Така утре ти от тази страна, а ние с Аврелия от другата, ще можем да видим съкровището. Предполагам, че каналите са някъде под нас, до шлюза. Има ли пряка пътека, по която да стигнем дотам?
— Да, всичко е съвсем наблизо.
— Можеш ли да действаш с механизма?
— Много е просто и в тетрадката са дадени точни указания.
— Тогава да слезем и аз ще ти помогна — предложи Раул.
Жодо стана и взе електрическия фенер. Не подозираше, че Раул иска да го измами. Вилхелм също тръгна след тях. И двамата взеха пушките със себе си.
Раул, който държеше фенера, вървеше непосредствено след двамата бандити. Беше убеден, че е спечелил битката с тях.
Спуснаха се надолу. Минаха по един насип на брега на езерото и стигнаха до една ниша, където имаше завързана лодка. Жодо коленичи, отмести няколко големи камъка и откри четири железни лоста. Те бяха наредени в една линия и завършваха с железни вериги, които бяха поставени в глинени тръби.
— Механизмът е тук, до самият шлюз — каза той. — Веригите движат металическите врати, които са поставени на дъното.
Жодо дръпна една от дръжките. Раул направи същото с една от останалите и остана с впечатление, че на другия край на веригата една врата се отмести. Бързо дръпна и останалите два лоста. Водата започна леко да се движи.
Часовникът на Раул показваше девет часа и четиридесет и пет минути. Аврелия беше спасена.
— Дай ми пушката си или сам гръмни два пъти — каза му Раул.
— Защо?
— Това е сигнал. Оставих Аврелия в почти пълната с вода пещера. Представяш си ужаса, който изпитва. Обещах й да я предупредя, щом мине опасността.
Жодо беше смаян. Смелостта на Раул и признанието му за опасността, на която беше изложена Аврелия, го объркаха. Това издигна още повече в очите му авторитета на бившия му противник. Нито за миг не помисли да се възползва от положението. Два гърмежа отекнаха между скалите. Жодо каза след това:
— Роден сте за лидер. Всеки човек е готов сляпо и без колебание да ви се подчинява. Вземете тетрадките и завещанието на маркиза.
Раул прибра книжата и му каза:
— Ще направя от теб човек. Естествено, ти никога няма да станеш почтен, но все пак ще бъдеш поносим мошеник. Нали нямаш нужда от тази лодка? Тя ще ми помогне да стигна по-бързо при Аврелия. Ще ти дам един съвет: не се показвайте повече по тези места. На ваше място още тази нощ бих тръгнал към Клермон Феран. Това е всичко, довиждане до утре.
Той се качи в лодката и потегли.
— Не са лоши хора — каза си Раул. — Погъделичкаш ли природното благородство на сърцето им, веднага стават по-отзивчиви. Естествено те ще получат чековете си, независимо, че едва ли в сметката на де Лемези има пари.
С помощта на веслата разстоянието от двеста и петдесет метра не беше препятствие за Раул. Стигна до пещерата за няколко минути и с лодката влезе в нея.
— Чухте ли сигнала ми, Аврелия? Победихме! — извика той.
Фенера закачен на носа на лодката осветяваше всичко наоколо. Аврелия спеше тихо в хамака. Беше потънала в царството на съня, успокоена от обещанието на любимия си, на когото вярваше безгранично. Може би до нея беше достигнало ехото от двата гърмежа, но то не беше я събудило…
Когато на другата сутрин отвори очи, тя видя на дневната светлина чудни неща. Водата беше изтекла обратно. Раул, наметнат с овчарска аба, спеше дълбоко в лодката, която се намираше в дъното.
Аврелия продължително го гледа с очи, изпълнени с нежност и любопитство. Кой беше този човек, чиято воля се противопоставяше на съдбата и беше способен на чудеса? Беше чула, без да обърне голямо внимание, произнесеното от Марескал име Арсен Люпен. Трябваше ли да предполага, че Раул е самият Арсен Люпен?
— Кой си ти, когото обичам повече от живота си? Кой си ти, дето непрекъснато ме спасяваш, сякаш за това си предопределен? — попита тя тихо.
Раул се събуждаше и бавно отговори на въпросите на Аврелия:
— Синята птица, която носи щастие на добрите малки момиченца. Тя ги защитава от злите феи и ги отвежда в прекрасното им царство.
— Твърдиш, че имам свое царство, любими?
— Да, разбира се. Когато си била на шест години, си се разхождала в него. Днес то ви принадлежи по волята на един стар маркиз.
— Искам отново да го видя, Раул!
— Най-напред трябва да похапнем — каза той. — Разглеждането му ще бъде кратко. Това, което с векове е било пазено, скрито, може да излезе на бял свят само когато станете господарка на царството си.