Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
— О, Рупърт Ланкастър. Непрекъснато пишат за него във вестниците. Хубави неща каза за госпожица Беки, която взе къщата. Между нас казано, мисля, че той сигурно си търси жена.
— О, така ли?
— Нали знаете — някоя като него, която да му подхожда. Тяхната класа се поддържат един друг.
Тя промърмори нещо неопределено и излезе навън да изчака таксито. Какво разбираше този човек от класовите порядки? Рупърт я бе уверил, че за него няма значение откъде идва, а накъде отива.
Когато телефонът звънна в единадесет часа, Беки бе готова.
— Благодаря, госпожо Моркамб. — Взе слушалката и се постара да не звучи прекалено нетърпеливо. — Беки е на телефона.
— Беки, обажда се Рупърт. Надявам се, че не те събуждам?
— О, не. — Не можеше да се сдържи. — Радвам се да чуя гласа ти.
— Много по-приятно е да чуе човек твоя глас. Слушай, отседнал съм в града, в „Розата и короната“. Нямам никакви срещи в Лондон чак до утре. Чудех се… ако не си прекалено изморена… би ли искала да пием чай?
— Разбира се. Ще е чудесно. Но защо ти не дойдеш тук? — Искаше да са само двамата. — Госпожа Моркамб може да направи чай. Нали, госпожо Моркамб? — Икономката й кимна и й се усмихна окуражително. — Ще е много по-приятно. Мога да взема сладкиши от магазина в селото.
— Чудесно. В три удобно ли е?
— Идеално! — отвърна Беки напълно искрено.
Затвори слушалката и погледна умолително госпожа Моркамб.
— Няма защо да се занимавате с разни готови сладкиши от магазина, госпожице. Ще приготвя вкусен кейк. Плодов или пандишпанов?
— Пандишпанов, моля — каза Беки. — Не искам да те притеснявам, но…
— Нищо подобно, госпожице. Това ми е работата. Но не се суетете толкова заради него. По-добре е младият джентълмен да се суети около вас.
— Абсолютно вярно — съгласи се Беки и изтича горе, за да се напарфюмира с „Шанел 19“.
Щеше да поднесе чая в гостната, която гледа към кухненската градина, и да сложи във вазата зимен жасмин и коледни рози. Сега щеше да стане ясно; нямаше приглушено осветление, нямаше музика и алкохол. Ако Рупърт възнамерява да я покани на среща, щеше да го стори днес.
Беки не смяташе, че поканата за чай се брои, защото можеше да е просто израз на приятелски чувства.
Отиде в библиотеката с куп книжа на „Ланкастър Холдингс“. Оставаха цели часове до времето за чай и имаше нужда да се разсее с нещо. Щеше да се опита да разбере какво точно притежава и как работи компанията.
Лита погледна часовника си. Вече минаваше два и половина, а шофьорът на таксито бе казал, че ще им трябват още петнайсет минути, за да стигнат до Феърфийлд. Удобен час да се появи след обяда, за да имат достатъчно време да се съвземат от махмурлука. Не се притесняваше особено. Изглеждаше съвсем прилично. Щяха да я упътят къде да намери Рупърт. Лита с удоволствие се загледа в пейзажа и се отпусна на седалката. Наоколо бе красиво, виждаха се селца и малки къщички със сламени покриви, множество ферми. Не й се вярваше, че провинцията е част от същата страна, сравнявайки я с Лондон, макар че градът се намираше само на няколко часа път. Но Лита все пак харесваше повече Мексико. Когато оправеше тази каша с Рупърт, може би двамата щяха да заминат заедно някъде. Например в Рим — да видят Колизеума.
— Пристигнахме, госпожице. Идвали ли сте тук досега?
Лита вдигна очи. Минаха между две огромни каменни порти и продължиха по неравен и тесен път.
— За пръв път ми е — каза тя.
Пътят зави и пред тях се появи Феърфийлд, внушителен и древен.
— Хубава къща — отбеляза Лита, но предпочиташе Пето Авеню.
Таксито спря на чакълената алея пред входа и тя даде на човека щедър бакшиш. По-добре да е сигурна, че ще дойде, ако отново го потърси. После тръгна към вратата от тъмен стар дъб и натисна звънеца.
Беки чу звъна и скочи. Опита се да се успокои. Беше смешно да се вълнува толкова заради мъж, когото едва познава. Беше подранил с десет минути, но Беки отдавна бе готова да го посрещне. Косата й се стелеше по раменете като платинен водопад; ноктите й бяха с дискретен френски маникюр и бе сложила сини капки в очите си, за да неутрализират лекото им зачервяване.
Госпожа Моркамб се показа във фоайето, но Беки й направи знак да се оттегли:
— Аз ще отворя.
Дръпна вратата с усмивка.
На прага й стоеше млада жена. Беки примигна, а умът й прехвърли набързо списъка с вчерашните гости. Струваше й се, че не я познава. Изглеждаше толкова млада и толкова красива, че Беки със сигурност би я запомнила. Освен това имаше прекалено тъмна кожа, за да е сред бледите английски роднини и приятели на семейството й. Не, не смяташе, че я познава.