В руините на Париж

Вместо това започна да усвоява новите неща така бързо и като на игра, както можеха да учат само малките деца. Не разбираше истински това, което учеше, но знанията биваха натрупвани в паметта му, готови за деня, в който щяха да му потрябват. Учеха го да взема решения и да извършва сложни мисловни операции на онова равнище на духа му, което обикновено се използваше от подсъзнателната мисъл. Освен това се учеше да владее до съвършенство тялото си и да господства перфектно над чувствата си.

Не след дълго вече знаеше, че твърдите, черни същества, които така го бяха изплашили през първите дни и седмици, не са негови врагове. Те не му бяха и приятели, защото понякога му причиняваха болка, но когато не идваха, за да го отведат в някое от ония ужасни помещения, в които имаше остри ножове и тънки, дълги игли, които се врязваха в плътта му, те бяха негови послушни слуги, които изпълняваха почти всяко негово желание. Когато беше на две години и половина, той се научи да образува смислени изречения и за известно време му доставяше огромно удоволствие да дава пълна свобода на тиранина, който се крие у всяко дете, и да кара черните, огромни същества да правят всичко онова, което му хрумнеше в момента. Някои караше да се бият помежду си, докато едното падне мъртво и окървавено на земята. За известно време тази игра му доставяше огромна радост. По-късно му даваха оръжие в ръка и го караха да напада огромните черни колоси. И въпреки че те се съпротивляваха, той ги убиваше. После един ден отново го отведоха в оная ужасна стая на болките и след като се свести от безсъзнанието, което винаги и неизбежно следваше тези негови посещения там, той внезапно осъзна, че тези създания не са нито негови играчки, нито негови роби, а само негови слуги. Същества, които едва ли имаха по-голяма стойност от машини, но все пак не беше добре да ги разрушава поради чист каприз и той престана да го прави.

Когато стана на пет години, за пръв път усети докосването на смъртта.

Никой никога не му беше казвал откога е тук и колко още ще остане на това място.

Никой никога не му беше казвал колко трае една година, или пък месец, или пък ден.

Той имаше приятел. Името му беше Марк. Всъщност те всички бяха нещо като единаци, самотни бойци, които не биваше да знаят що е чувство. Но Марк и той биваха често заедно, доколкото им позволяваше тренировъчната програма и той се чувстваше странно привързан към тъмнокосото момче, което беше малко по-голямо и силно от него. Вътре в себе си Кайл знаеше, че това чувство трябваше да се отхвърли, но той въпреки това го съхраняваше в сърцето си като съкровище, като своята голяма тайна, за която никой нищо не знаеше, дори и слугите. Доколкото им позволяваше времето, двамата се срещаха; поведение, което наистина се гледаше с недобро око от слугите, но все пак се приемаше.

Тъй като бяха млади, те можеха да се упражняват само в първата от трите сребристи сфери, един огромен, изкуствен терен с непрекъснато сменяща се температура, с непостоянна светлина и различна гравитационна сила, където дебнеха непрекъснато разни опасности. Въпреки че слугите, които отговаряха за подготовката му никога не пропускаха да го предупредят за опасностите, които го дебнеха в този изкуствен свят, Кайл гледаше на времето, което прекарваше досега тук, като на някакво огромно приключение, опасна, но вълнуваща игра, която поставяше пред него все нови и нови предизвикателства. Кайл и Марк не я подценяваха нито за миг. Смъртта беше част от ежедневието им както сутрешните упражнения за медитация и часовете в спалния тренажор. Бяха виждали смъртта на не един от техните другари по време на тренировките в сферата. Кайл самият беше нееднократно раняван, но никога така тежко, че неговото вече обучено да се регенерира тяло да не може да се справи с това. Слугите никога не прекрачваха прага на тези сфери. А ако някога това станеше, то бе само за да отнесат някой загинал или да се намесят, ако някой от обучаваните се държи против правилата.