Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Доктор Скарпета?
— Да.
Носех няколко чанти и куфарче с микроскопа и камерата си.
— Дайте да ви помогна. Казвам се Рон Мартинес, шеф на станцията в Крисфилд.
— Благодаря.
— И ние сме ви благодарни, че дойдохте.
Хванах се за перилата и се качих на катера. Мартинес тръгна надолу и аз го последвах. Влязохме в трюм, пълен със спасителна екипировка, пожарни маркучи и огромни спирали от навити въжета. Миришеше на нафта. Той сложи нещата ми на сигурно място и ги завърза. После ми даде защитно облекло, спасителна жилетка и ръкавици.
— Ще ви потрябват, в случай че стоите на палубата. Вълните са големи. Но може би предпочитате да останете тук.
— Не ми става лошо от вълнението, но имам клаустрофобия — казах аз, седнах на тясната пейка и събух ботушите си.
— Както желаете.
Мартинес се качи горе, а аз облякох костюма, който имаше множество ципове и беше пълен с поливинилхлорид, за да запази живота ми малко по-дълго, ако катерът се обърне. Нахлузих пак ботушите и си сложих спасителната жилетка, на която имаше нож, свирка, сигнални огледала и ракети. Качих се на палубата, защото нямаше начин да остана долу. Мартинес се настани на седалката зад кормилото, сложи си предпазния колан и запали мотора.
— Вятърът е северозападен и духа със скорост двайсет и два възела — каза единият полицай. — Вълните са метър и двайсет.
Катерът започна да се отдалечава от пристана.
— Това е проблемът в залива — обърна се Мартинес към мен. — Вълните прииждат толкова близо една след друга, че не можеш да поддържаш равномерен ритъм както в открито море. Може да се отклоним от курса. Няма друг патрулен катер. Само ние сме.
Бавно минахме покрай стари къщи с дъсчени пътеки до вратите и зелени морави.
— Щом някой се нуждае от спасяване, трябва да излезем в морето — продължи той.
Видях рибарска лодка, управлявана от старец с високи ботуши. Той се вторачи в нас.
— Един господ знае на какво може да се натъкнете — добави Мартинес.
— Няма да ми е за пръв път — казах аз. Започвах да долавям отвратителна миризма.
— Но ще ви закараме. Както закарахме и другия лекар. Така и не запомних името му. Откога работите с него?
— Отдавна — невъзмутимо отговорих аз.
Пред нас имаше ръждясали казани, от които се издигаше пушек, и когато се приближихме, видях движещи се конвейерни ленти, пренасящи милиони херинги, за да бъдат преработени в торове и масла. Чайките кръжаха и лакомо гледаха малките вонящи рибки. Минахме покрай други фабрики — развалини от тухли, пълзящи към пролива. Смрадта беше непоносима, но аз издържах стоически.
— Котешка храна — каза един от полицаите и направи гримаса.
— Представяш ли си какъв е дъхът им?
— Никой не може да ме накара да живея тук.
— Рибеното масло е ценно. Индианците са използвали рибите, за да наторяват царевицата.
— Голяма работа. Радвам се, че не трябва да мириша тази гадост, за да си изкарвам прехраната.
Разговорът продължи. Мартинес увеличи скоростта. Плавахме покрай шамандури и платформи, маркиращи местоположението на телените кошове за ловене на раци. Постепенно навлязохме в дълбоките сини води на залива. На хоризонта се очерта силуетът на океански кораб.
— Какво е разстоянието до острова? — попитах аз.
— Петнайсет мили. Морски — отговори Мартинес, без да отмества поглед встрани. — Обикновено пътуването не трае дълго, но днес вълнението е много силно.
Членовете на екипажа непрекъснато наблюдаваха уредите за дълбочината и посоката, който се управляваха от сателит. Вече не виждах нищо друго, освен вода. Вълните шумно се плискаха в катера.
— Какво още можете да ми кажете за мястото, където отиваме? — попитах аз.
— Населението е около седемстотин души. Допреди двайсет години сами са произвеждали електроенергия. Имат малко летище — отговори Мартинес.
Лицето му беше съсредоточено. Всички бяха спокойни и бдителни.
— Икономиката се основава на раци — продължи Мартинес. — Всякакви видове. Островът снабдява цялата страна. Всъщност богаташите идват с частните си самолети, за да ги купуват.
— Или поне казват, че купуват раци — подхвърли някой.
— Наистина имаме проблем с алкохолизма, контрабандата и наркотиците. Качваме се на яхтите им, за да проверим дали имат спасителни жилетки или наркотици, а те казват, че това било „обиск“ — усмихна се Мартинес. — И само как говорят. Трудно е да ги разбереш.